— Съгласен.
— Благодаря. Не искам да кажа, че съм…
— Няма проблеми.
— Окей — каза Диксън, като си разтъркваше очите. — Окей, Лу, добре.
Ройс почука и влезе.
— Почистена е цялата, Док. Да я поставя ли в зала едно?
— Да. Ние идваме след минута.
Болд чу Док Диксън да казва „ние“ и веднага започна да мисли как би могъл да избегне аутопсията. Никога не бе ходил там. Той се изправи, потупа Ройс по рамото и каза:
— Постарайте се!
Напусна офиса веднага. Два часа при обезличения труп не можеше да понесе.
Особено преди обяда.
17
Болд се върна в гората, където беше намерено тялото на Кейт Дехавелин. Трябваше да си отговори на твърде много въпроси и се надяваше, че самотата ще му помогне. Как Дехавелин е могла да избяга навън, дори за кратко време, след като другите не са успели? Защо убиецът е залепил устата на Дехавелин затворена, докато при никоя от другите такова нещо не е имало?
Той мисли няколко минути, мъчейки се да си представи какво е направил убиецът, след като я е умъртвил. Дали се е върнал в къщата или е пресякъл през шубраците? Ако успееше да установи това, би могъл да разгадае цялата стратегия и да определи как убиецът е доближил къщата. При Крой убиецът беше влязъл през задния двор, като беше заобиколил предната фасада — съгласно очевидеца Джъстин Левит. Той е носел нещо. Но какво? Женски дрехи, включително шапчица с колосани червени нишки? Болд не вярваше вече на теорията за наличие на травестит. Джъстин Левит беше видял престъпника в сини джинси и по реда на събитията, следваше въпросът как би могъл убиецът да има достатъчно време за смяна на дрехите. И така, носел е нещо! Шапка? Боне?
Болд не можа да открие допълнителни доказателства, оставаше си единствено отпечатъка на обувка „Рокпорт“. По посока на езерото, където земята под дърветата беше по-размекната и определено биха останали следи от стъпки, нищо не би могло да се намери. Нима убиецът е дошъл през гъстите шубраци? И как се е изтеглил обратно?
Той обходи цялото пространство на двете съседни кварталчета, за да търси следи от автомобилни гуми, с надеждата да свърже следите зад къщата на Крой с това убийство, но нищо не откри. Питаше се дали фургонът, забелязан зад къщата на Крой, има въобще такова значение за това убийство, както би могло да изглежда. Колко хиляди такива фургони имаше в района на Голям Сиатъл?
След разговора с Дафи за възможните мотиви на един убиец дубльор, Болд продължаваше да си представя в тази роля свой колега полицай, който умело се спотайва някъде в сянка, поглеждайки предпазливо през рамо. Гняв. Ревност — заради неговата способност да се прикрива. Идеята изглеждаше абсурдна, но не можеше нищо да се изключи напълно. Единственото лице, известно на Болд като невинно, беше самият той.
Той караше към центъра на града, но мисълта му бръмчеше непрекъснато. Като изкачи хълма при „Аврора“, видя града под себе си като на длан. Наляво Междущатски път номер пет беше нагъчкан с автомобили. Днес не забеляза белите пластмасови знаци. Вместо това видя корабостроителниците покрай канала и ръждиво оцветените корпуси на рибарските кораби, чезнещи в черните води.
Няколко минути по-късно паркира пред комедийния бар „Голямата шега“ на Беър Беринсън и влезе вътре. Забеляза, че стъклата на прозорците се нуждаеха от измиване, а тротоарите — от метене. Няколко клиенти ядяха миди на бара, пиеха бира и слушаха тиха видеомузика по телевизора, поставен високо над тях. Болд не позна собственика. Все едно да се върнеш у дома и да видиш не собствената си майка, а някоя друга жена в кухнята. Барманката имаше птиче лице и беше в началото на четиридесетте, изгледа го с любопитство.
— Беър не е ли наоколо? — попита.
Тя имаше пресипнал глас и широка отблъскваща уста. Той несъзнателно я сравни с Дафи — не с Елизабет, а с Дафи — и някаква болезнена конвулсия за вина го преряза.