— Нашият последен обект е Карла Бандучи — добави. — Удар в кораб при водни ски, нейният съпруг бил на кормилото на теглещата лодка. Позвъних на местоработата му. Те посъветваха да проверя в неговата предпочитана бърлога. Това е един бар, недалеч от тук. Не е бил на работа през последните десет дни и обичал водката. Зная, че имате по-важни задачи, но инструкцията препоръчва поне един партньор за такива случаи, а ние нали сме партньори. Бих могла да тръгна и сама, но…
— Няма проблеми. Установихте ли дали той е там?
— Да. Позвъних преди нашия разговор. Барманът каза, че той бил там, но не бил във форма да разговаря с полицаи. Казах му да запази в тайна нашия разговор и той обеща. Така че със сигурност мога да кажа, че е бил там.
— Да хвърлим един поглед! — Болд избърса брадичката си, сръбна остатъка от кафето и остави двайсет и пет цента бакшиш.
Боби грабна монетата и му я подаде при вратата с думите:
— Не насърчавайте такова обслужване — скара се тя и му отвори вратата. — Освен това кафето ви не беше прясно.
— Откъде знаете това?
Тя посочи с пръст слепоочието си.
— Зорко око!
— О! — Той с жест й даде път и тя мина напред.
Много добре, мислеше си. Най-малкото, има поне амбицията да постигне нещо.
Джо Бандучи седеше на столче пред бара в „Солт и Уинд“. Заедно с бармана и още двамина гледаха телевизия с изключен звук. Автоматичният грамофон блъскаше някаква песен.
Лу Болд представи себе си и детектив Гейнис на Бандучи, след което попита дали не биха могли да седнат по-настрани, където е по-спокойно. Бандучи имаше доста червена боя, като Ла Моя, черна коса, постоянна брада и кафяви очи, но отпуснатият корем и слисаният поглед на изцъклените му очи издаваха неговото хоби.
— Разбира се! — каза Бандучи, като ги поведе към най-отдалечения ъгъл, където не се чуваше грамофона. — Във връзка с Карла, нали?
— Да, господине — отвърна Гейнис.
Болд й кимна, което значеше да продължи. Той седна по-назад и се приготви да слуша.
— Тук сме, за да ви зададем някои въпроси — каза му тя.
— Изненада — отвърна Бандучи.
— Вие попълнихте рапорта за изчезналата…
— О, не! Аз уведомих Бреговата охрана, че съм загубил жена си при каране на водни ски. Тя падна, както знаете. Единственото, което направих, беше да се върна да я прибера. Това беше следващият ми кръг. — Гласът му заглъхна, потънал в нетрезва печал. — Следващото нещо, което зная… Боже, Исусе!
— Подписахте рапорта за изчезването.
— Попълних всички видове формуляри. Голяма работа. С това не можех да я върна, нали?
— Вие сте написали в рапорта, че жена ви е била висока пет фута и осем и половина инча, и че е тежала сто и трийсет паунда.
Той не чу достатъчно ясно.
— Аз завих силно надясно и изключих от скорост. — Той затвори очи. — Аз чух това. Чух, че я удари, знаете. Почувствах го с краката… — Той отвори своите зачервени, жълтеникави очи. — Какво искате? — попита, като че я виждаше за пръв път. — Вие сте полицай?
— Правилно — отвърна тя, поглеждайки към Болд, който само й кимна.
— Вие хващате направо за гърлото — захленчи Бандучи. — Полицай ли сте? — попита недоверчиво.
Нейният тон стана по-агресивен.
— Не беше ли малко студено за водни ски, господин Бандучи?
Той поклати глава.
— Ние бяхме на езерото „Лейк Юнион“. Възползвахме се от хубавия следобед. Топъл септемврийски ден.
— В рапорта е казано, че тя е била с непромокаем костюм. Бихте ли ни казали, моля, в какво беше облечена жена ви по време на инцидента.
— Този ден?
— Точно по време на инцидента, моля!
Той затвори очи и се олюля на една страна.
— Инцидента?
— Правилно. В какво беше облечена тя?
— Облечена? — Той отвори очи и се наклони още повече. — Непромокаемият костюм отгоре и нейният бански костюм, както винаги.
— Каква беше направата на костюма?
— Направата? Същата като на моя костюм. Купих и двата за Коледа миналата… Не, по-миналата година.
Боби се обърна към Болд, показвайки, че няма никакво сходство.
— А банския костюм? От какъв тип беше той?
— О, не знам. Мисля, че беше син. Много мъничък. Знаете, като всички други.