— Как върви?
Момчето вдигна рамене.
— Окей, предполагам. Вие бяхте прав — каза колебливо. — Имам предвид това, което казахте за геройството. Всеки иска да знае какво съм видял. Не съм казал на никого — добави. — Точно както обещах. Странно. Не мога да спя спокойно. Трябваше да откачим телефона, да сменим номера или нещо подобно.
— Защо си тук, Джъстин? — попита го Болд. Той контактуваше с него като с възрастен. Няма смисъл да се променя една печеливша формула.
— Аз зная какво носеше убиецът. Беше студено. Баща ми се прибра през вратата на кухнята миналата нощ и аз веднага разбрах. Бяхте ми казали, че сигурно ще си спомня за още неща. Бяхте прав.
— И какво беше това, синко? — Болд седеше на края на стола. Едва издържаше напрежението. Някакъв въздушен балон започна да се издува в гърдите му, той затвори очи и го потисна.
— Цветя! — каза момчето. — Той носеше букет цветя. Баща ми донесе на мама букет рози миналата нощ и по начина, по който ги държеше — или още нещо, не зная — но изведнъж аз направих някаква връзка. Видях го отново. За уикенда видях оня младеж да пресича задния двор, носейки цветя. Сега вече знам.
„Изкуствени цветя — мислеше Болд. — Червени изкуствени рози. Какво по-добро от това да занесеш на една жена, за да ти отвори нейната врата и да й кажеш, че изпълняваш поръчка? Тя отваря скърцащата врата… Убиецът влиза вътре… Сетне той затваря вратата…“
Болд се наклони напред, хвана малката глава на Джъстин и го целуна по челото.
— Бог да те благослови!
— Помага ли ви това? — Момчето се изчерви.
— Разбира се!
Ентусиазмът на Болд завладя и момчето и то започна да разказва как баща му влизал през вратата, как е видял букета, как си е спомнил, че е видял някъде преди това нещо подобно и е решил, че това е било през онази нощ — той претендираше, че си е представил съвсем ясно убиеца, включително и неговото лице…
— Неговото лице? — прекъсна го Болд. — Джъстин, спомняш ли си как изглеждаше?
Момчето изведнъж замръзна от страх. Клатеше бавно глава и с опулени очи гледаше Лу Болд. Сбърчи вежди сякаш всеки момент можеше да заплаче.
— Не мога да си спомня — захленчи. — Наистина не мога. Искам да помогна, но не мога да си спомня. Просто не мога.
Болд каза спокойно:
— Няма значение, Джъстин. Успокой се. Ти ни оказа голяма помощ. Това е истинска помощ. Това е, от което се нуждаехме. — Той подаде ръка на момчето. — Благодаря ти!
— Мога ли да разгледам наоколо, господин Болд? Знаете ли, искам да видя как работят вашите момчета!
— Това не е много вълнуващо, бих казал. Ако майка ти каже да, аз нямам нищо против, но това, което правим тук, е придвижване на документи, разговори по телефона. Всичко това е отегчаващо, наистина. — И като чу собствените си думи, Болд си помисли, че това беше самата истина. Но някой трябваше да върши тази работа — той убеждаваше себе си. Някои я вършат по-добре от другите. — Остани тук за минутка. Връщам се веднага.
Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. В това време се приближиха госпожа Левит и Дафи. Госпожа Левит изглеждаше много променена, скромна и учтива. Тя попита:
— Помогна ли ви това? Имам предвид цветята?
Като задържаше ръката й в своята, Болд изказа куп благодарности по най-разточителен начин, обяснявайки, че точно това са очаквали. Помоли ги да почакат и побърза с тази информация при Шосвиц. Върна се след пет минути и ги отведе далеч от вратата, за да избегне евентуално подслушваме от момчето. Тогава каза на двете жени:
— Мисля, че е имал добрия шанс да види убиеца, но никак не може да си спомни неговото лице. Като ми каза това, помислих — разбира се, със съгласието на семейството — дали не бихме могли да го поставим под хипноза, за да разберем какво всъщност помни. — Той изгледа първо майката, после Дафи. — Какво мислите вие? Съгласни ли сте?
Дафи отправи погледа си към госпожа Левит.
— Не съм аз, която решавам.
Госпожа Левит изгледа и двамата.
— Има ли някаква опасност за Джъстин?
— Не — отговори й Дафи.
— Без опиати или каквото и да е?
Дафи се засмя.