— Няма такова нещо. Аз просто му помагам да се отпусне напълно, да изчисти всякакви напрежения от паметта си и да си спомни какво действително е видял.
— Бих искал да го направите вместо мен. — Той ги подразни и получи усмивка от госпожа Левит и един малко объркан поглед от Дафи.
— Аз съм за, ако Джъстин е съгласен — каза госпожа Левит. — Ако това би помогнало…
— Нека да опитаме! — каза Болд. — Ако вие сте готова? — обърна се към Дафи.
Тя кимна. Погледите им се срещнаха.
Нещо се промени между тях в този момент. Той си спомни казаното, че тяхната близост отдавна е минала фазата на обикновеното приятелство. Знаеше, че тя е права, въпреки че той все още се съпротивляваше. Единствен поглед между тях и той почувства, че правилата са се променили.
— Ще ви извикам, когато бъдем готови — обясни тя. — Така е по-добре… по-лесно за него да се успокои.
Болд се обърна назад. Крамер стоеше по-нататък и явно подслушваше, като се преструваше, че разглежда нещо върху близкото бюро, но щом погледите им се срещнаха, той каза доста високо:
— Той е видял лицето на убиеца?
Болд го сграбчи за ръката и го изтика към пожарната стълба, където никой не ги виждаше. Крамер се освободи от хватката на Болд.
— Какво правиш, по дяволите, Крамер?
— Той е видял убиеца?
— Кажи на цялото управление, защо не?
— Защо не ме информирате?
— Защото говориш твърде много, затова! — Болд веднага съжали за казаното.
— Какво по-точно означава това? — Лицето на Крамер беше станало алено. Той отблъсна Болд. — Изяснете се!
Болд го блъсна силно и го задържа, после отново го блъсна, но Крамер намери опора.
— Не се гаври с мен, Крамер!
— Аз съм част от тази служба, по дяволите. Полага ми се да бъда включен.
— Ти си едно голямо биволско лайно, артисте! Ти си едно нищожество, което се набута в полицията без всякакви качества.
Крамер нанесе първия удар. Хвана Болд за гърлото. Болд му нанесе силен десен удар в корема, сетне силен ляв в ребрата. Хватката на Крамер отслабна от удара, лявата му ръка остана безполезна. Той не знаеше как да се бие.
Вратата се отвори ненадейно. Беше Ла Моя.
— Шосвиц! — изсъска той предупредително.
Двамата детективи се изправиха. Крамер оправи косата си с пръсти. Ла Моя офейка през вратата по стълбището надолу и се скри от погледа на началството. Шосвиц бутна вратата и ги погледна.
— Господа? — Навъсеният му поглед фиксираше и двамата. — Имаме ли някакъв проблем тук?
— О, няма проблеми, Фил — отвърна Болд.
— Сравнявахме бележки — потвърди Крамер.
— Много шумни бележки! — каза Шосвиц. — Не бихте ли споделили с мен?
— Всичко е в божиите ръце — каза Крамер.
Шосвиц придържаше вратата отворена, докато те излязоха, после каза:
— Мислете с главите си, момчета! Би ми било неприятно да ви изхвърля и двамата от играта.
Двамата мъже се отдалечиха мълчаливо.
Няколко минути по-късно Дафи се показа на вратата на своя кабинет и ги покани да влязат. Момчето, все още със затворени очи, изглежда се опитваше да се освободи от дрямката.
Дафи седна срещу Джъстин, а госпожа Левит и Болд от двете й страни.
Дафи помоли момчето да се върне назад към оная нощ, нощта на убийството, и да й опише какво беше наблюдавал.
— Вие сте в стаята си — каза тя. — Виждате ли къщата оттатък пътя?
Джъстин Левит кимна и заговори спокойно:
— … Лампите светят в нейната стая. По-добре да заключа вратата… Поставям телескопа, както винаги.
— Виждате ли я сега, Джъстин? Какво прави тя?
— Отива към гардероба… както винаги… съблича се. Виждам сянката й върху завесите. Отива към банята, виждам нейния задник. Излиза… виждам циците й, пубиса, всичко!
Госпожа Левит настръхна.
Дафи го прекъсна:
— Джъстин, кажи ми, моля те, по нощница ли е тя?
Болд кимна одобрително — уместен въпрос.
— Не! Няма нищо на нея!
— А сега какво?…
— Ляга върху леглото. Идиотщина, загубих я зад завесите… О! Мъж!… Не мога да я видя… там… ляга в леглото… пуска телевизора.
— С дистанционното устройство? — Болд се намеси.
Джъстин обърна бавно главата си, клепките на очите леко се вдигнаха.
— Имаш ли нещо против, господин Болд да ти зададе няколко въпроса, Джъстин?