Той имаше също кръгли тъмни очи и нос, който е удрян многократно. Болд го намери в една влажна, миришеща на хлор стая до дълъг и тесен басейн, загледан в хронометъра си. Някаква жена като газела плуваше отчаяно свободен стил срещу течението, създавано от силна струя, която не й позволяваше никакъв напредък. Леките й плувки се бяха смъкнали до под кръста и откриваха две фино оформени блестящи кълки. Сам гледаше в хронометъра. Болд проучваше плувкинята.
— По-енергично! — Сам надвика шума и като се обърна към стената, забеляза Болд за първи път, отивайки към таблото. Той дръпна някакъв шалтер и струята стана още по-силна. Поотслабналата жена загуби малко дистанция и заплува по-енергично, за да възстанови темпото.
Болд трябваше да извика силно, за да бъде чут.
— Сам де Вито?
Треньорът кимна.
— Сержант Болд. — Болд показа картата си: „Следствено управление на полицията. Отдел Убийства“. Той добави всъщност „Отдел Убийства“ за ефект. Много рядко споменаваше своя отдел, но това сработваше ефикасно, когато искаше да привлече вниманието на някого. Същият ефект това оказа и върху Сам. Той забрави за хронометъра и съсредоточи ахатовия си поглед към Болд.
— И така, какво?
Ръцете му се отпуснаха инстинктивно.
— Бих искал до ви задам няколко въпроса.
— По-късно? — Сам насочи отново вниманието си към хронометъра и извика високо по посока на жената: — По-бързо! Искате ли да напреднете или не?
— Веднага — коригира го Болд строго. — Не по-късно!
Де Вито го изгледа намръщен, измърмори нещо и щракна хронометъра предизвикателно. Отиде до таблото и изключи машината. Водата спря да се движи. Жената се изправи и започна да намества банския си костюм разсеяно.
— Какъв е проблемът? — запита недоволна от прекъсването на тренировката, с втвърдени зърна на гърдите и косми на пубиса, непокорно стърчащи навън.
— Гимнастика, петдесет прикляквания! — каза й Де Вито. (Тя изръмжа.) — Продължаваме след минута. Тук ще разговаряме, нали? — обърна се той към Болд.
Беше нисък на ръст, може би пет стъпки и осем инча, но вероятно тежеше близо сто и десет килограма, без да изглежда дебел. Имаше двайсет и два инча дълги ръце и пропорционално развити бедра. Беше недоволен.
— Плаща ми се на час — информира той Болд, — и имам много напрегнат график.
Болд забеляза акцент от източното крайбрежие, може би от Ню Джърси. Беше срещал поне двама души от ФБР с акцент, подобен на този. Преди това не можа да го различи поради шума.
— Бетси Норвак — каза и видя, че лицевите мускули на Де Вито се вдървиха.
— Какво ви интересува?
— Тя е изчезнала.
— Вие ще ми кажете… Тя пропусна три занятия с мен, без да предупреди. Знаете ли какво означава това за основния поток?
— Знаете ли къде би могла да бъде?
— Слушайте, приятелю! Имам дванайсет редовни. Осемнайсет извънредни този месец. Остава ми време сутрин само да хапна набързо и да си завържа обувките. Аз не съм им бавачка, въпреки че имам такова чувство понякога. Отсъстват от планирани занятия, без да ги отменят предварително. Работя с половин капацитет. Оставят ме по цели часове свободен и никой не плаща. Ако намерите Бетси, кажете й, че ако не се яви още един път, ще трябва да си търси друг персонален треньор.
— Познавате ли я лично? — Болд го попита, като имаше предвид думите на Шарф.
— Какво искате да кажете?
— Точно това, което казах. Лично. Разбирате ли?
Той се колеба доста дълго.
— Не. Не. Не е този начинът, по който работя тук.
— Чух, че тя е била доста хитроумна.
— Всички са хитроумни, приятелю. И всички си имат своите форми като италианските състезателни коли — голяма работа — което не означава обаче, че аз имам личен живот с всяка една.
— Не според това, което чух.
Мускулите на лицето му отново се свиха.
— Така ли?
Болд кимна.
— Казаха ми, че вие и Бетси сте били близки.
— Глупости. Кой ви каза?
— Кога я видяхте за последен път?