Но Андреа винаги беше вярвал, с непоклатима и гневна вяра. Въпреки това, всеки път, когато се опитваше да запълни празнината между разказите, които бяха запалили неговото въображение на юноша и малкото установени факти, върху него се разбиваше вълна на подозрителна враждебност, която го захвърляше на брега на съмнението. Нямаше нищо в книгите, нямаше нищо и в документите, само мълчание, което изглеждаше ненарушимо.
И сега, когато най-после бе доказал съществуването не само на един, а на сто подземни прохода, въпросителните не бяха се свършили, дори напротив, те растяха пред пристъпващите му крака. Малките открития бяха ненужни: те бяха само реквизит на второстепенен готически роман. И ако случката с Барбароса доказваше, че подземията предхождат средновековието, то римските плочи бяха изместили още по-назад стрелката на времето. Двамата прекосяваха историята: вековете се превръщаха в минути, кратки паузи между една подземна галерия и друга. Във всичко това — в недомлъвките, в заплахите, в неопределения произход на строителите — свободолюбивият дух на Андреа се опитваше да намери някакъв смисъл. За него само това имаше значение.
Но не и за Маурицио, който участвуваше в това начинание вероятно за да обогати своята колекция, а може би за да разкъса монотонността на ежедневието: в къщи, в магазина и в неделя на кино. Приключението го привличаше и това му стигаше. Андреа се възхищаваше от нервната му пълноценност, проявяваща се в способността педантично да организира всичко. Както и от идеята му да бележат изминатия път с фосфоресцираща боя, за да не се загубят на връщане.
Те мълчаха, всеки затворен в собственото си безпокойство. Маурицио разтърка очите си, зачервени и разширени от това, че много дълго се бе взирал в синкавата светлина на електрическия фенер, единственото сигурно нещо за тях.
Андреа наруши мълчанието:
— Спомняш ли си мита за лабиринта, за Тезей и Минотавъра? Той присъствува в много цивилизации. Според едно психоаналитическо тълкуване става въпрос за парабола на човешката интелигентност… Но сега — той продължи възбудено — представи си, че тези подземия са по-стари, отколкото римските плочи ни карат да предполагаме, много по-стари. Представи си един примитивен човек, слязъл тук долу, неговия страх, неговото удивление. Той не би могъл да си помисли друго: един лабиринт, построен от по-висше строително изкуство, а в дъното — едно зловещо божество…
Отговорът не дойде от Маурицио, а от цял хор от приглушени гласове. Най-напред несигурни, а после неочаквано пронизителни. Един вик, който обходи подземията; викът на божеството. Бяха стигнали до място, където се кръстосваха три тунела. Ледено течение облъхна лицата им, звукът идваше с този същия вихър, с този неестествен вятър. И те, без да искат, се втурнаха насреща му, без да мислят. Замаяни за миг, те почувствуваха виене на свят, някаква празнина, подобна на безкрайното падане, което ни преследва в сънищата. Гласът бе станал много ясен и пронизителен. Най-после в отчасти свляклата се стена забелязаха тясна вертикална пукнатина. Напрежението се скъса като силно опънат ластик.
— Това е нещо като естествена сирена — обясни Маурицио. — Въздухът идва от някой отвор в горните пластове и бива всмукнат чак до тук.
— Страхът е неоснователен — отбеляза Андреа. Той беше започнал да изследва подземието и не му трябваше много време, за да разбере, че някои от тухлите бяха заменени с други, поставени без вар. Маурицио му помогна да ги извади. Свършиха работата бързо, механично.
Бяха сложили фенерите на земята, за да не им пречат. Под косата светлина зърнаха само един отблясък. Когато осветиха по-добре, в тъмнината, като благочестиви черковни свещи от времето на тяхното детство, се залюляха огнени жълти петна. Махнаха и последните тухли и прекрачиха прага, за да се озоват в тъмна, дълга и тясна стая. В средата имаше каменно легло. Наоколо — отраженията на множество златни маски, окачени по стените. И всяка от тях изобразяваше застинал ужас, смъртната тръпка, уловена в метала.