Иван Вазов
Поет
I. Гете
Да, има йощ поезия в света
и има извори за вдъхновенье:
не е убило всяка висота
на наший век жестокото съмненье.
Вий казвате ми: всичко овехтя:
природата сѐ тъй цъфти, умира;
сѐ туй небе, звезди, гори, цветя —
еднакви, същи от създанье мира.
Какво веч може да покърти нас?
Какви по-други чувства и вълненье?
Казало се е всичко до тоз час
и всичко ново сѐ е повторенье.
Тоз славей сѐ едната песен пей,
туй слънце — вечно валчесто — досажда,
сѐ тоз човек, кой глупо мре, живей,
сѐ тез сълзи и смях, и глад, и жажда!
Да, всичко в тоя свят бледней, вехтей:
картини, шарове, напеви, мисли.
Поетът нищо ново веч не пей
и господ нищо ново не измисли!
— О, не! Не е изчерпано докрай
ни тайните на таз природа свята,
ни тоз живот — ужасен пъкъл, рай,
ни глъбините всички на душата:
цял свят, от таз вселена по-широк,
се крие йоще тайнствен във гърди ни:
ний ровим го — той става по-дълбок,
ний светнем му — по-тъмен ни се чини…
И дор умът не може да открий
на битието тайните закони,
и погледът се мъчи да пробий
завесата на други небосклони,
дор естеството има свой язик
и на душата да говори може,
и всяка песен, звук и стон, и вик
вълнува нас и мъчи, и тревожи;
дор има тук любов и красота,
и сълзи, нивга що се не изливат,
и мъки без названье на света,
и гърди, тайно що горят, изстиват;
дор нашта мисъл тича надалеч
и няма бряг на нашето мечтанье,
поети може и да няма веч —
поезията вечно ще остане.
II. Виктор Хюго
Небето
Аз нямам ни предел, ни бряг, ни край,
и името ми хаос казват,
мечти крилати мене не изгазват
и дъното ми господ само знай.
Мильони светове се гонят в мене,
кат духнат прах, като развеян сняг;
Алдебаран е искра, Арктур — зрак,
изгубен, мътен, като сновиденье.
Аз вечността в пределите си смящам
и никой глас не буди синий ми ефир,
и вечен мир е в моя тайнствен шир,
и бурите си другаде ги пращам.
Как ти си нищо, о земя, пред мен! —
по-ситна от най-ситния ми пясък —
как жалка си със твоя шум и врясък,
със твойта зима, лято, нощ и ден!
Кой тласна те за смях в простора ясни
и рече: „Бръмкай в общия покой!“
И пусна в теб беди невидим рой,
неволи, болки, бедствия ужасни?
Ти нямаш смисъл тука на света,
твой дял са страстите, войните, морът,
грехът, нищожеството и позорът
и мракът и смъртта!…
Земята
И любовта!
III. Байрон
Навръх планината замислен стоях.
Над мене бе господ — полята под мене,
полята със техния пушек и прах,
човеците с свойте борби и шуменье.
И знаях, че нейде там долу безброй
герои бръмчаха и правеха бой,
души развратени, до тинята слезли,
и съвести кални, на продан излезли…
Аз знаях, че много нещастни гърди
изгниваха тайно от яд и вражди,
че глухата завист, че страшното мщенье
приготвяха свойте стрели и за мене.
Прощавам ви! — рекох към оня прах, дим,
що крийше врази ми в полето дълбоко, —
прощавам ви, братя, дордето стоим —
вий толкова ниско, аз толкоз високо!
IV. Шилер
Кога поетът всичко изгребе
из тайните на свойто сърце страдно
и геният мъртвей под челото му блядно,
той проси мощ от синьото небе.
Кога поетът храбро загребе
на битието в бурите сърдити
и члунът му се бий с нощта и канарите,
той фърля взор към синьото небе.
Кога земята всичко погребе
за него: слава, радост, упованье,
и място тука веч за него не остане:
той дири кът във синьото небе.
V. Алфред де Мюсе
Сърце, сърце, кипяща бездна
от страсти, бунтове и плам,
демо̀н, защо в гърди ни влезна?
Защо отне покоя нам?
Защо бълнуваш непрестанно?
Защо се свиваш и дробиш?
Ту мъртво си, ту стенеш странно,
ту леденееш, ту гориш.
На всеки миг, на всяка стъпка
в гърди ни екне твоя глас,
всяк удар твой и скок, и тръпка
е грижа, страх ил бол, ил страст.
Сърце, сърце, дълбока бездна,
кой твойте тайни е узнал?
Кой ум вникна̀, кой поглед влезна
в неизходимий твой дедал?
Морето има свойта матка,