Двамата поети се завзираха в дъсчените плоскости под гредите на покрива, върху които бяха изписани стихове и размисли на именити гости. Академикът накара един от прислужниците, които в този миг палеха фенерите на стойки, да вдигне високо един от тях.
— Ей, Цао, ето го вашето стихче! — възкликна дворцовият поет, вторачен нагоре. — Много е високо, но все пак се чете. Добър класически стил!
— „Напредвам, опрян върху патериците на древните цитати“ — прочете академикът. — Все пак можеха да му отредят малко по-добро място. О, да, сега си спомням! Тогава съветникът нарече нашето събиране „Среща над облаците“. А тази вечер как да я наречем?
— „Среща в мъглата“ — обади се дрезгав глас. Брат Лу, облечен в дълга тъмночервена роба, обточена с черно, току-що се беше появил.
— Прекрасно! — откликна дворцовият поет. — Наистина има доста мъгла. Погледнете тези дълги повесма между дърветата.
— Не това имах предвид — сопна се гробарят.
— Да се надяваме, че луната скоро ще се покаже — каза съдията. — Сегашният празник, свързан със средата на есента, е посветен именно на нея.
Прислужничките вече бяха напълнили с вино чашите, подредени заедно със студените блюда на кръгла, лакирана в червено маса до парапета.
Дребният магистрат вдигна чашата си.
— Поздравявам ви с добре дошли на Срещата в мъглата! Това е простичко, селско угощение, затова предлагам да сядаме на масата без много церемонии.
Той настани академика от дясната си страна, а дворцовия поет отляво. Въздухът беше хладен, но седалките бяха застлани с ватирани покривки, на земята пред всеки бе поставена дървена стъпенка. Съдията Ди седна срещу колегата си между гробаря и поетесата.
Прислужниците донесоха огромни купи с горещи кюфтета. Готвачът на Луо вероятно правилно бе преценил, че в тази хладна вечер на скалата гостите едва ли ще наблегнат на студените предястия. Две прислужнички пълнеха чашите. Гробарят пресуши своята на един дъх и заяви с дрезгав глас:
— Направих чудесна разходка. Видях златен фазан, два гибона, които се люлееха на клоните, и една лисица… много голяма… Тя…
— Надявам се, че тази вечер ще ни спестите злокобните си истории за лисици, брат Лу! — скастри го поетесата. — Последния път, когато се видяхме в езерната област, направо ни изправихте косите с вашите страхотии.
На съдията му се стори, че поетесата изглежда доста по-добре, отколкото на обед. Но пък възможно беше това да се дължи на изкусно поставения грим. Брат Лу вторачи изпъкналите си очи в нея.
— Случва ми се да се сдобия с двойно зрение — спокойно заяви той. — Когато казвам на хората какво виждам, то е хем за да се правя на много прозорлив, хем за да разпръсна собствените си страхове. Никак не ми харесва онова, което виждам. По ми е добре да наблюдавам животните сред природата.
Гробарят изглеждаше необичайно отпаднал и това порази съдията.
— Когато служех в Ханюан — каза той, — в горичката точно зад сградата на съдилището имаше гибони. Всяка сутрин ги гледах, докато си пиех чая на терасата.
— Хубаво нещо е любовта към животните — бавно изрече гробарят. — Човек никога не знае какво животно е бил или в какво ще се прероди.
— Представям си ви като свиреп тигър в миналия ви живот, магистрате — с пламъче в очите каза Юлан на съдията.
— По-скоро куче пазач, госпожо! — отговори Ди и се обърна към гробаря: — Казахте, че вече не сте будист, а ето че все пак вярвате в прераждането на душите?
— Естествено, че вярвам. Защо иначе някои от нас живеят в ужасяваща бедност от люлката до гроба? Или защо например се случва дете да умре в неописуеми страдания? Единственият възможен отговор е, че изкупват грехове, извършени в миналите им животи. Нима висшите сили биха могли да си представят, че ще успеем да изкупим всичките си грехове през краткото време на един човешки живот?
— Не, не, Луо, аз настоявам! — провикна се академикът, прекъсвайки разговора им. — Трябва да ни изрецитирате някой от нецензурните си стихове, за да защитите името си на голям любовник!
— Луо е любовник на любовта — сухо вметна поетесата. — Той се занася с всички, защото не може да обича една жена.
— Тази забележка не е много любезна по отношение на нашия домакин — намеси се дворцовият поет. — За наказание вие ще ни изрецитирате едно от любовните си стихотворения, Юлан!
— Не рецитирам любовни стихотворения. Никога вече. Но ще ви напиша едно.
Магистратът посочи на домоуправителя масата, където бяха поставени туш, хартия и четки. Съдията Ди забеляза, че Луо е пребледнял необичайно: явно Юлан бе засегнала някаква чувствителна струна. Докато домоуправителят подбираше хартията, академикът извиси глас: