— Нашата велика поетеса Юлан няма да повери своите безсмъртни стихове на къс хартия. Напишете ги върху тази колона, гравирайте ги на дървото, за да могат бъдните поколения да им се възхищават.
Поетесата повдигна рамене. Изправи се бавно и се запъти към най-близката колона. След нея вървеше прислужничка с прибори за писане и още една, понесла свещ. Юлан прокара длан по колоната, докато напипа подходяща гладка повърхност, и съдията отново бе поразен от сръчността на изящните й гъвкави пръсти. Тя натопи четката и написа с изискани стилни йероглифи:
— О! — възкликна академикът. — Цялата носталгия на есента е уловена в тези няколко стиха! Поетесата е опростена! Да пием за нейно здраве!
И се заредиха наздравица след наздравица, докато слугите принасяха нови блюда. В четирите ъгъла на павилиона се появиха големи медни мангали, пълни с жарава, защото нощта напредваше. Ставаше студено, от пропастта изпълзяваше влажна мъгла. Черни облаци покриха луната. Магистратът Луо, загледан в окачените по клоните на боровете фенери, внезапно се надвеси напред.
— Защо, по дяволите, онези трима войници палят огън под дърветата?
— Това са войниците, които ме охраняват, магистрате — спокойно заяви Юлан.
— Ах, тези нагли разбойници! — извика Луо. — Ще ги накарам да…
— Вашата отговорност свършва до вратата на съдилището — живо му припомни тя.
— А… хм, да, разбира се — измърмори Луо. — Къде е шаранът в сладко-кисел сос?
Съдията Ди напълни чашата на Юлан и каза:
— Моят приятел Луо ми даде папката с вашето дело, госпожо, надявайки се аз да ви помогна да си изградите защита. Не съм блестящ в писането, но внимателно проучих документите и…
— Оценявам любезната ви загриженост, ваше превъзходителство — започна поетесата, оставяйки чашата си. — Но този месец и половина, прекаран в разни затвори, ми даде възможност достатъчно задълбочено да премисля цялата история. На мен, разбира се, ми липса владеенето на юридическия език, но смятам, че никой друг освен мен не би съумял да води защитата ми. Позволете да ви напълня чашата!
— Не ставайте глупава, Юлан! — рязко се намеси гробарят. — С името на Ди в тази област никой не може да се мери.
— Порази ме — поде съдията Ди, — че никой не е обърнал внимание на факта, че цялото дело тръгва от едно анонимно писмо. Очевидно никой не се е постарал да узнае откъде авторът на писмото е знаел за трупа. Писмото е писано от ерудит и това изключва бандата крадци. Имате ли някаква представа, кой може да е този човек, госпожо?
— Ако имах — горчиво отвърна тя, — щях да го кажа на съдиите… Или може би нямаше — добави тя, като пресуши чашата си.
Думите й накараха всички да замълчат. Дворцовият поет отбеляза студено:
— Липсата на логика е привилегия на красивите и умни жени. Пия за ваше здраве, Юлан!
— Аз също — изръмжа академикът. Избухналият бурен всеобщ смях отекна някак фалшиво в ушите на съдията Ди. Всички бяха пили доста, но той знаеше, че и тримата мъже умееха да носят наистина необикновено много. Впрочем до този миг никой не бе показал и най-малък признак на опиянение. За сметка на това очите на поетесата блестяха трескаво и тя сякаш бе на ръба на нервна криза. Непременно трябваше да я накара да каже още нещо, тъй като от последните й думи се подразбираше, че вероятно подозира някого и че той седи на тази маса.
— Анонимното писмо, което ви уличава, госпожо — настоя съдията, — ми напомня за друго едно, писано преди осемнайсет години в Цинхуа. То е довело до гибелта на генерал Мо Дълин и също е било писано от блестящ литератор.
Поетесата втренчено изгледа Ди.
— Преди осемнайсет години, казвате? — удивено повтори тя. — Че с какво може да ми помогне това!
— Така се случи — продължи съдията, — че наскоро срещнах едно лице, свързано с трагедията около осъждането на генерала. Не пряко, но все пак свързано. И разговорът с него ме наведе на любопитни заключения. Става въпрос за дъщерята на една от наложниците на генерала, която се е казвала Сун.
Съдията погледна към гробаря, но той сякаш изобщо не следеше разговора, изцяло съсредоточен в ястието от бамбукови филизи. Академикът и дворцовият поет слушаха внимателно, но това като че ли беше обикновена любезност. С ъгълчето на окото си обаче съдията долови, че поетесата до него сякаш още повече помръкна. Това го изненада и той пресметна набързо. Тогава е била на дванайсет години. Оставаше някой да й е говорил за тази история и този някой да е бил в течение на всичко.