Юлан замълча и отметна един кичур коса от развалената си прическа.
— Исках да й дам един урок, но стана така, че… вече не удрях нея с камшика, ударите бяха предназначени за мен самата, за моята нетърпима, разкъсваща лудост. Докато дойда на себе си и разбера какво върша, тя вече лежеше безжизнена на земята. Извлякох трупа в градината, а там пред вратата ме чакаше Сун. Той дума не обели и ми помогна да я заровя под черешовото дърво. После ми каза, че тази тайна ще ни свързва. Обясних му, че става съучастник в престъпление и че е най-добре веднага да изчезва. Така и направи. Тогава помислих и за себе си, разбих ключалката на градинската врата и зарових двата свещника под олтара — Юлан въздъхна и отново се обърна към сержанта, като каза кротко: — Моля те да ме извиниш. Ти дискретно изчака навън, когато преди три дни отидох при оня златар. Там налетях на Сун и той ми прошепна, че очевидно анонимното му писмо се е оказало недостатъчно, за да ме изпрати на дръвника, та затова бил приготвил и друго, но може би, подметна той, все пак бих се съгласила да обсъдя преди това всичко с него. Обещах му да отида при него в полунощ. Ти ми имаше доверие, сержанте, и не постави караул пред стаята ми онази нощ. Аз излязох от странноприемницата и отидох при Сун. Убих го веднага щом ме пусна вътре, с една пила за гравиране, която намерих в купчина боклук на уличката. Това е всичко!
— Много съжалявам, госпожо — каза войникът и безстрастно започна да размотава тънката верига, увита около кръста му.
— Винаги сте били много силна в импровизациите — прокънтя един глас.
Академикът се бе изправил и стоеше зад стола си. Светлината от окачените по гредите фенери озаряваше внушителната му фигура и високомерното му невъзмутимо лице. Той грижливо оправи гънките на широката си роба и с непринуден тон каза:
— Каквото и да става, не ми се иска да бъда длъжник на една вулгарна курва.
След това спокойно прекрачи през парапета.
Поетесата изкрещя неистово, съдията Ди се хвърли към парапета, последван от сержанта и гробаря. Отдолу, от черното дъно на бездната, долиташе единствено тихият ромол на реката.
Когато съдията се обърна, поетесата беше престанала да крещи. Стоеше вцепенена, вкопчена в парапета до дворцовия поет. Магистратът Луо даваше накъсани заповеди на домоуправителя, който се втурна да ги изпълнява. След известно време поетесата се върна и седна на мястото си.
— Това беше единственият мъж, когото някога съм обичала — с равен тон каза тя. — Да изпием още по една чаша заедно. Скоро ще се разотидем, ето вижте, луната вече се вдига.
Гостите насядаха отново, а сержантът отстъпи до най-отдалечената колона и тримата му другари застанаха около него.
— От моя домоуправител научих — каза Луо, докато съдията Ди пълнеше чашата на Юлан, — че имало някаква пътечка до най-долу. Изпратих част от моите хора да потърсят тялото. Вероятно обаче ще го намерят една-две мили по-надолу, защото тук течението е много бързо.
Поетесата се облакъти на масата.
— От години беше изработил план за величествен мавзолей, който да бъде издигнат в родното му село. А сега тялото му… — тя зарови лице в дланите си.
Гробарят и Луо мълчаливо наблюдаваха потреперващите й рамене. Дворцовият поет бе извърнал глава и втренчено съзерцаваше планинската верига, окъпана в лунната светлина.
— Така е, това беше единственият мъж, когото наистина съм обичала — продължи Юлан. — Обичах поета Уън Тунян, той беше благороден и чаровен… освен това още няколко души. Но Цао Факуън го носех в себе си, в тялото си. Деветнайсетгодишна бях, когато се влюбих в него. Той тайно ме отмъкна от дома, в който работех, защото отказваше да ме откупи. Насити ми се и ме заряза без пукнат грош. Наложи ми се да работя като най-долнопробна проститутка, името ми го записаха в черния списък, защото бях бягала, вратите на по-изисканите заведения бяха затворени за мен. Разболях се, издъхвах. Той знаеше всичко това, но не си помръдна пръста за мен. После, след като Уън Тунян ме изправи на крака, на няколко пъти се опитвах да го върна. Той ме изрита също както се изритва прекалено досадно с любвеобилието си куче. Как ли не съм страдала заради него! И през цялото време не престанах да го обичам… — тя пресуши чашата си на един дъх и се обърна към магистрата Луо с доста жалък вид: — Когато ме поканихте да ви гостувам, Луо, отначало отказах, защото си мислех, че вече нямам никакво желание да го виждам… да слушам този надут глас, да гледам този… — тя сви рамене: — Но обичаш ли истински един мъж, обичаш и недостатъците му. И ето че дойдох. Беше истинско мъчение да бъда тук с него и все пак се чувствах щастлива… Изгубих самообладание само когато ме накара да импровизирам ода в прослава на нашето „весело събиране“. Моля за извинение, Луо. Аз бях единственият човек, пред когото той можеше да се перчи със злодеянията си. А много ги беше натрупал. Смяташе се за най-великия мъж на всички времена и от това следваше, че по право му се пада да изживее всичко, което тялото и душата на един мъж могат да изживеят. Когато прелъстил наложницата на генерала и Мо научил, Цао го предал. Сам възнамерявал да се включи в заговора, но навреме се усетил, че е обречен на провал. Познавал всички съзаклятници на генерала, без те да го познават. Цензорът благодарил на Цао за мъдрите съвети — не можете да си представите с каква наслада ми го каза. Генералът не споменал неговото име на процеса, защото не можел да представи никакво доказателство за включването му в заговора, а освен това бил прекалено горд, за да разкрие прелюбодеянието на наложницата си. Впрочем тя се била обесила, генералът и срещу нея не можел да докаже нищо. Цао много обичаше да ми разказва тази едновремешна история… Миналата пролет дойде в манастира „Бялата чапла“, защото нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от гледката на нещастия, които сам е предизвикал. Затова и не пропускаше да навести незаконната си дъщеря всеки път, когато минаваше през Цинхуа. Уверявал я, че този неин живот с любимия и с лисиците е прекрасен… Всъщност всичко, което казах за моята прислужница, беше истина. Само че не ставаше въпрос за Сун, а за Цао. Клетият кандидат, очите му не съм виждала. Вчера за пръв път чух от Цао за него. Окаяната Шафран му казала каквото й било известно за Сун. Отишъл през нощта и почукал на вратата му. Казал на Сун, че идва да му предаде важни сведения за делото на генерала. Сун отворил и Цао го убил с една пила, която намерил в боклуците до входа. Похвали ми се, че носел нож, но винаги било за предпочитане да се използва импровизирано оръжие, намерено на самото място. Затова уби и танцьорката с ножица. Цао се страхуваше само от едно: да не би Сун да е разкрил връзката му с неговата майка, стари писма или някакъв документ. Затова претърсил основно стаите, но напразно. Налейте ми още една чаша, брат Лу! — тя изпи виното на един дъх и продължи малко по-спокойно: — Няма смисъл да ви обяснявам, че когато Цао ми помогна да заровим тялото на прислужничката, аз не го карах да си върви. Напротив, на колене го молех да остане, да се върне при мен. Той каза, че много съжалява, задето не могъл да наблюдава как убивам момичето с камшик, но пък негов дълг било да ме предаде на властите. И се заливаше от смях на тръгване. Знаех, че наистина ще го направи, затова се постарах да прикрия, колкото мога, нещата. Щом научих за анонимното писмо, бях сигурна, че е работа на Цао и че той желае гибелта ми. Много добре познаваше безмозъчната ми, отвратителна преданост към него и бе наясно, че никога няма да го разоблича, че по-скоро ще предпочета смъртта. — Юлан уморено повдигна глава и посочи колоната: — Можете да видите колко го обичах. Това стихотворение го написах още докато бяхме заедно. А тази ваша мрежа — обърна се тя към съдията с пламнали очи, — докато безмилостно се затягаше, мен душеше! Затова проговорих. Опитах се да го спася, като свързах в едно всички брънки, които познавах. Но нали чухте последните му думи… — тя остави чашата си на масата и стана, като оправи прическата си със сръчни и бързи движения. — Сега Цао е покойник — добави невъзмутимо тя — и аз, естествено, мога на него да стоваря вината за смъртта на моята прислужничка. Беше напълно способен да я пребие до смърт с камшик. Но той вече не е жив, а това значи, че и за мен няма живот. Мога да скоча в пропастта след него, но тогава този сержант ще трябва да плати с главата си. Освен това и аз съм горда по своему и ако има много неща, за които да се укорявам, то поне никога не съм била малодушна. Убих прислужничката си и ще си получа каквото заслужавам. Запознанството ми с вас беше истинска привилегия, Чан — обърна се тя с измъчена усмивка към дворцовия литератор, — защото вие сте голям поет. А от вас, брат Лу, се възхищавам, защото успях да доловя суровата ви мъдрост. На вас съм искрено признателна, Луо, за вашето здраво приятелство… Моля ви, магистрате — обърна се тя към Ди, — да ми простите, че преди малко ви говорих с такъв тон. Моята връзка с Цао беше обречена рано или