те да ви гостувам, Луо, отначало отказах, защото си мислех, че вече нямам никакво желание да го виждам… да слушам този надут глас, да гледам този… — тя сви рамене: — Но обичаш ли истински един мъж, обичаш и недостатъците му. И ето че дойдох. Беше истинско мъчение да бъда тук с него и все пак се чувствах щастлива… Изгубих самообладание само когато ме накара да импровизирам ода в прослава на нашето „весело събиране“. Моля за извинение, Луо. Аз бях единственият човек, пред когото той можеше да се перчи със злодеянията си. А много ги беше натрупал. Смяташе се за най-великия мъж на всички времена и от това следваше, че по право му се пада да изживее всичко, което тялото и душата на един мъж могат да изживеят. Когато прелъстил наложницата на генерала и Мо научил, Цао го предал. Сам възнамерявал да се включи в заговора, но навреме се усетил, че е обречен на провал. Познавал всички съзаклятници на генерала, без те да го познават. Цензорът благодарил на Цао за мъдрите съвети — не можете да си представите с каква наслада ми го каза. Генералът не споменал неговото име на процеса, защото не можел да представи никакво доказателство за включването му в заговора, а освен това бил прекалено горд, за да разкрие прелюбодеянието на наложницата си. Впрочем тя се била обесила, генералът и срещу нея не можел да докаже нищо. Цао много обичаше да ми разказва тази едновремешна история… Миналата пролет дойде в манастира „Бялата чапла“, защото нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от гледката на нещастия, които сам е предизвикал. Затова и не пропускаше да навести незаконната си дъщеря всеки път, когато минаваше през Цинхуа. Уверявал я, че този неин живот с любимия и с лисиците е прекрасен… Всъщност всичко, което казах за моята прислужница, беше истина. Само че не ставаше въпрос за Сун, а за Цао. Клетият кандидат, очите му не съм виждала. Вчера за пръв път чух от Цао за него. Окаяната Шафран му казала каквото й било известно за Сун. Отишъл през нощта и почукал на вратата му. Казал на Сун, че идва да му предаде важни сведения за делото на генерала. Сун отворил и Цао го убил с една пила, която намерил в боклуците до входа. Похвали ми се, че носел нож, но винаги било за предпочитане да се използва импровизирано оръжие, намерено на самото място. Затова уби и танцьорката с ножица. Цао се страхуваше само от едно: да не би Сун да е разкрил връзката му с неговата майка, стари писма или някакъв документ. Затова претърсил основно стаите, но напразно. Налейте ми още една чаша, брат Лу! — тя изпи виното на един дъх и продължи малко по-спокойно: — Няма смисъл да ви обяснявам, че когато Цао ми помогна да заровим тялото на прислужничката, аз не го карах да си върви. Напротив, на колене го молех да остане, да се върне при мен. Той каза, че много съжалява, задето не могъл да наблюдава как убивам момичето с камшик, но пък негов дълг било да ме предаде на властите. И се заливаше от смях на тръгване. Знаех, че наистина ще го направи, затова се постарах да прикрия, колкото мога, нещата. Щом научих за анонимното писмо, бях сигурна, че е работа на Цао и че той желае гибелта ми. Много добре познаваше безмозъчната ми, отвратителна преданост към него и бе наясно, че никога няма да го разоблича, че по-скоро ще предпочета смъртта. — Юлан уморено повдигна глава и посочи колоната: — Можете да видите колко го обичах. Това стихотворение го написах още докато бяхме заедно. А тази ваша мрежа — обърна се тя към съдията с пламнали очи, — докато безмилостно се затягаше, мен душеше! Затова проговорих. Опитах се да го спася, като свързах в едно всички брънки, които познавах. Но нали чухте последните му думи… — тя остави чашата си на масата и стана, като оправи прическата си със сръчни и бързи движения. — Сега Цао е покойник — добави невъзмутимо тя — и аз, естествено, мога на него да стоваря вината за смъртта на моята прислужничка. Беше напълно способен да я пребие до смърт с камшик. Но той вече не е жив, а това значи, че и за мен няма живот. Мога да скоча в пропастта след него, но тогава този сержант ще трябва да плати с главата си. Освен това и аз съм горда по своему и ако има много неща, за които да се укорявам, то поне никога не съм била малодушна. Убих прислужничката си и ще си получа каквото заслужавам. Запознанството ми с вас беше истинска привилегия, Чан — обърна се тя с измъчена усмивка към дворцовия литератор, — защото вие сте голям поет. А от вас, брат Лу, се възхищавам, защото успях да доловя суровата ви мъдрост. На вас съм искрено признателна, Луо, за вашето здраво приятелство… Моля ви, магистрате — обърна се тя към Ди, — да ми простите, че преди малко ви говорих с такъв тон. Моята връзка с Цао беше обречена рано или късно да завърши с катастрофа, а вие просто изпълнихте дълга си. Така стана по-добре: откак Цао се беше оттеглил и разполагаше с много време, бе започнал да крои демонски планове за нови забавления. Що се отнася до мен, животът ми свърши. Сбогом!