Выбрать главу

Юлан се обърна към сержанта, който окова ръцете й и я поведе, следван от останалите войници. Смъртно пребледнял, дворцовият поет седна с кръстосани нозе на мястото си и започна да разтърква слепоочията си.

— Страшно ме боли главата. Като си помисля само, че мечтаех за някакво разтърсващо преживяване! Хайде да се прибираме, Луо — добави той и скочи на крака. — Вашата кариера е осигурена! — бледо усмихнат добави той. — Чакат ви високи почести, вие ще…

— Знам много добре какво ме чака — сухо отвърна дребничкият магистрат. — Безсънна нощ в кабинета, докато подготвя служебния доклад. Заповядайте в паланкина, аз идвам след миг.

Когато поетът ги напусна, Луо впери очи в съдията Ди и проломоти:

— Беше, беше… ужасно, Ди. Тя… тя…

Гласът му секна. Съдията Ди внимателно положи ръка върху дланта на приятеля си.

— Ще можете да довършите биографията й, Луо, като цитирате дума по дума всичко, което тя каза. Вашето издание на нейните произведения ще я реабилитира истински и тя ще живее със стиховете си во веки веков. Вие се върнете с Чан, на мен ми се иска да остана още малко. Имам нужда да поразмисля спокойно за всичко, което се случи. Наредете на служителите си да приготвят каквото трябва в съдилището, аз няма да се бавя и ще ви помогна за доклада.

Ди проследи с очи отдалечаващия се магистрат и се обърна към гробаря:

— А вие какво възнамерявате да правите? — попита той.

— Да постоя с вас, Ди. Хайде да преместим столовете си до парапета, за да се полюбуваме на луната. Нали сме тук в нейна чест!

Двамата мъже се облегнаха на полуразтребената маса. Нямаше никой друг в павилиона. След като магистратът тръгна, прислужниците се завтекоха към импровизираната кухня в гората, нетърпеливи да обсъдят потресаващите събития. Съдията съзерцаваше мълчаливо планината отсреща, където всяко дърво се открояваше ясно в потока лунна светлина.

— Вие проявявате интерес към Шафран, нали? — внезапно попита той. — Тъжно ми е да ви съобщя, но тя умря от бяс днес следобед.

— Зная — отвърна монахът. — Докато се изкачвах по пътеката, видях една черна лисица, за пръв път през живота си. Само зърнах за миг издълженото гъвкаво тяло и лъскавата черна козина, преди да изчезне в храстите… Имахте ли някакви доказателства срещу академика, Ди? — нехайно попита Лу, докато потриваше дебелите си небръснати бузи.

— Никакви. Но поетесата смяташе, че имам, и разкри всичко. Ако не беше проговорила, щях да продължа още малко с натиска, а накрая щях да се измъкна с някакво мъгляво предположение. Академикът щеше да определи изказването ми като интересно упражнение по дедукция и всичко щеше да свърши дотук. Очевидно той прекрасно знаеше, че не разполагам с никакво сериозно доказателство срещу него. И той се самоуби не от страх пред съдебния процес и наказанието, а само защото болезненото му високомерие нямаше да му позволи да живее с мисълта, че някой го е съжалил.

— Странна драма се разигра, Ди — замислено поклати глава гробарят. — Човешка драма, в която определена роля играеше лисицата. Не бива да гледаме на нещата само от ограничената гледна точка на нашия малък човешки всемир. Съществуват и много други, които преливат отвъд него, Ди. Погледната от всемира на лисиците, това беше една лисича драма, в която няколко окаяни човешки същества изпълняваха второстепенни роли.

— Може би имате право. Изглежда, всичко е започнало преди четирийсет години, когато майката на Шафран, малко момиче по онова време, е донесла в дома си малко черно лисиче… Но едно знам със сигурност — добави той и протегна дългите си крака — …и то е, че съм много изморен.

Гробарят го стрелна с крайчеца на окото си.

— Идете да си починете, Ди. И на двамата ни остава още доста път напред, всеки в своята посока… Доста път, дълъг и изтощителен.

Гробарят се намести на стола и вторачи в луната огромните си безстрастни очи.

ПОСЛЕСЛОВ

Съдията Ди е историческа личност, живяла от 630 до 700 г. Бил е голям следовател и известен държавник на династия Тан. Събитията, описани в романа, са измислени, както и героите — с изключение на поетесата Юлан. За нейния образ съм черпил вдъхновение от прочутата Юсюан Ци (около 844–871 г.). След бурен живот тази куртизанка загива на ешафода, обвинена, че пребила до смърт една от прислужничките си, без обвинението да получи недвусмислено потвърждение. Любезният читател може да научи нещо повече за живота и творчеството й от моето съчинение „Сексуалният живот в древен Китай“. Стихотворението, цитирано на стр. 182 от настоящия роман, е нейно.