Българите се смъкнаха от височината и продължаваха да бягат по равнината нататък. Ромеите започнаха да се поспират, преди още да стигнат чак долу. Такава беше повелята на василевса им — да прогонят българите и да се върнат пак горе, по страцинските височини. Василий не искаше, не се решаваше да води бой в нощта, която е пълна с тъмнина и с всякакви изненади. Нощни битки търсеха само българите в своята вълча ярост. Ромеите се върнаха горе, прибраха ранените и убитите си и пак останаха осем тагми добри стрелци на стража по стръмнината. Другите потърсиха едва що напуснатите леговища, които все още бяха запазили тойлината на телата им. Къса беше лятната нощ, но зората беше още далеко.
Събраха се долу, на равното, и българите. Събраха се на по-големи и по-малки купчини, приказваха един през друг, всеки разправяше как се отървал от неизбежна смърт, колко ромеи убил или пък се караше с другаря си. Говореха те и викаха, но избягваха да се погледнат в лицето, макар и в тъмното — всеки лъжеше и послъгваше, а и се срамуваше от бягството си пред ромеите. После, когато ромеите изчезнаха от стръмнината, десетниците и други по-малки челници подкараха по неколцина от своите люде назад, да приберат ранените си другари, да смъкнат долу телата на избитите. Българите дълго не можеха да потиснат голямата си възбуда. Докато премина оживението след срамния край на битката, започнаха да смъкват отгоре умрелите и да ги нареждат на дълги редици. После дойде повеля да ги погребват в общи ями. В призрачната лунна светлина лицата на мъртвите изглеждаха мраморно студени и бели, очите им като черни дупки, черна изглеждаше и кръвта по тях. Трябваше да ги събличат, да ги нареждат един до друг в широките ями.
Най-сетне войниците започнаха да се оглеждат къде да полегнат, докато се съмне, ала тъкмо в това време се разгласи нова повеля — всеки да се подреди в дружината си, с челника си. Дружините започнаха една след друга да се изтеглят назад. Вървяха те дълго, докато се отдалечиха от полесражението, и до една се изпокриха по долища и гъсталаци. Когато вече по светло на другата сутрин ромеите се подреждаха, за да продължат пътя си накъм Велбъжд, излязоха напред в самия край на страцинското плато, по-големите им челници и сам Василий между тях. Те гледаха надолу в светлината на лятното утро, по стръмнината, дето бе станала нощната битка, и още по-нататък, където кривуличеше и се губеше в далечината пътят за Скопйе. От българите нямаше ни следа. Всички очакваха думата на василевса и той каза:
— Няма ги, но дали наистина са си отишли? — Той дигна ръка и посочи няколко големи купове прясна пръст, които се червенееха нататък край пътя: — Вярвам само на гробовете им там долу. Няма да ни оставят лесно тия бесни кучета.
— Да пратим конницата срещу тях, ако рекат все още да ни преследват — рече някой от велможите.
— Конница имат и те — отвърна василевсът, без да го потърси с очи. — И не са малко, за да ги унищожи конницата ни. Те ще се разбягат и пак ще се съберат зад гърба ни.
Той се обърна и през тълпата негови приближени люде, които стояха там, бързо се отвори широка пътека.
Самуил остави Василия да мине през всички теснини и проходи чак до Велбъжд. Както навсякъде, ромеите и тук разрушаваха до основи всяка кула и твърдина, която срещаха по пътя си или виждаха встрани от пътя. Самуил търпеливо ги изчакваше дори и в тая тяхна зловеща работа, криеше се грижливо и от най-далечните техни стражи. Искаше той да приспи вниманието на Василия, а го следваше, макар и отдалеко, все така неотстъпно, скрит отсам височините при Камилския проход. Той го изчака с голямо търпение да влезе и във Велбъжд, да разруши стените му, както и всички други по-малки твърдини и стражеви кули наоколо. Голямо беше търпението на Самуила да следи така отдалеко дръзкия враг и още повече като научаваше, че мнозина от господарите и челниците на твърдините по тия места или пък техните жени и роднини, които бяха останали на тяхно място, сами отваряха вратите им пред ромеите. Чу той такова нещо дори и за заповедника на Велбъжд. С тия злокобни известия в сърцето на царя оживяваше все по-голям страх от предателството между людете му, но се надигаше в него и неизпитана досега ярост, която беше още по-страшна, че можеше да я задържа той в търпението си и в една остра, студена мисъл за наказание и мъст. Сега царят мразеше предателя между своите, когото искаше да унищожи и затрие, сто пъти повече от ромейския василевс, когото искаше да победи и прогони. В голямото си търпение и в страха си от предателя Самуил споделяше своите мисли и кроежи само с Ивац и Никулица, но даже и с тях не всичките си мисли и кроежи. Ето и това беше нова мъка на сърцето му, че макар и против волята си беше подозрителен и към най-близките си помощници между войводите и големите челници. Ако все още им вярваше, боеше се от тяхното лекомислие или от тяхната бъбривост, ст тяхната доверчивост, или от друга някаква тяхна слабост, каквато преди не бе подозирал.