Самуил очакваше Василий да продължи своя път от Велбъжд накъм Средец или надолу, по Струма, накъм Сер или Солун, или пък да удари направо за Плъвдив; други сгодни пътища нямаше по тия места за такава голяма войска. И царят се бореше непрестанно с една и съща мисъл — къде да го настигне, къде да го причака, къде да го удари. Докато Василий се бавеше във Велбъжд, Самуилови люде стояха наблизу там и гледаха що вършеха ромеите, опитваха се да узнаят накъде се тъкмяха да се отправят. Царят избираше тия свои люде между простите войници и най-малките челници. Избираше по-будни между тях и повече им вярваше. Той знаеше всичко за ромеите, но и Василий знаеше всичко за него — изпратил бе във Велбъжд свой човек и Ашот Таронит.
Като напусна Велбъжд, вторият Василий се насочи към Средец. Самуил веднага се спусна подире му през Камилския проход и се блазнеше да го обгради някъде по завоите на Конявската планина. Той караше войниците си да бързат по стръмнините на Камилския проход, но не успя да съкрати много разстоянието между войската си и войската на василевса, който премина Конявската планина и отново навлезе в долината на Струма. Във Велбъжд Самуил се задържа колкото да пресъди тамошния заповедник и го видяха людете му такъв, какъвто никога не бяха го виждали.
Велбъждският заповедник излезе да го посрещне с всички първенци и с целия велбъждски народ пред южната врата на тоя град. Крепостните стени бяха разрушени и камъните им разпилени, вратата беше само един проход между купища камъни и разтрошена мазилка. Там бе застанал заповедникът с първенците, а народът се бе накатерил по камъните, да вижда по-отвисоко. Там се извърши и царският съд.
Отдръпнаха се всички, които през време на похода вървяха пред царя, и той застана с коня си на два сажена от заповедника. Лицето на царя беше бледо и дори зеленикаво въпреки горещия юлски ден, когато кръвта на човека се качва в главата му. Той за пръв път виждаше така срещу себе си един предател и ако се въздържаше да не го съсече с меча си, то беше, за да го изпита докрай и да запази закона, а също и от жажда отмъщението да бъде пълно. Бледо беше и лицето на заповедника, но той се опитваше да прикрие страха си с някаква жалка усмивка на злодей, който не съзнава злодейството си. Беше стар човек и цял облечен в скъпи кожи сега, посред лято, за да покаже преголяма почтителност към царя, а може би поради студа, който идеше от сърцето му. Между побелялата му коса, по брадата му се бяха запазили гъсти снопчета черни косми, черни бяха и гъстите му, престорено страдалчески присвити вежди, та изглеждаше, че беше човек, който искаше да излъже и бога. Той пристъпи и поднесе на царя хляб и сол, но царят отдалеко махна с ръка — не му позволи да се приближи и от коня си го попита с позаглъхнал глас:
— Къде са ключовете на Велбъжд, да ми ги предадеш с хляба и солта, както е по закон и обичай?
Заповедникът се престори, че приема думите на царя като шега и лицето му още повече светна от угодлива злодейска усмивка. Той се поозърна, сякаш търсеше с кого да сподели радостта си поради доброто божем разположение на царя, и сладко замляска с беззъбата си уста:
— Като няма врата, рекох си, не са нужни и ключове…
— Къде са ключовете? — попита царят пак.
— Взеха ги ромеите, царство ти… Ромеите ги взеха, василевсът им…
— Кой му ги даде?
Сега заповедникът, който се бе освободил от подноса с хляба и солта, започна цял да се върти и огъва ведно с черните си очи, пълни със страх, с надежда, с молба и с някакви неуместно весели светлинки, ведно с необикновено подвижните си вежди, нагоре-надолу, нагоре-надолу, с брада и устни, с ръце и разперени пръсти, по които се синееха ноктите му:
— Ключовете, защо да крия, царство ти… аз ги дадох. Гледам, такава войска, хиляди и хиляди, как ще запазя тоя град? Нямах ни двесте души свои войници. Като не мога да го запазя с оръжие, рекох си, нека го запазя с хитрост… хи! — Затрептя, заигра и гласът му. — Ще влезе василевсът и пак ще си отиде, защо да предизвиквам гнева му? Попитах и тия почтени мъже — извърна се той към застаналите зад него боляри, — посъветвахме се заедно…
— Кои са тия, които попита и се съгласиха с тебе?
— Ето Еремия Горун, Слав Пробод…