Щом заповедникът започна да изрича имената им и да ги сочи с пръст, застаналите там боляри, петима души и все по-стари люде, се нахвърлиха към него, замахаха с ръце да оскубят брадата му, крещяха един през друг:
— Ти… ти! Нас не си ни питал! Ти сам реши и дадеш ключовете, отвори вратите! Кого си питал, ти пусна ромеите в града и царят им те отличи със сан…
Заповедникът не оставаше длъжен никому и царят ги остави някое време да се карат, докато изказаха всичко, което знаеха един за друг, и стана ясно, че те заедно бяха предали града и бяха получили награди от ромейския василевс. Сред народа наоколо се надигна врява и смях — шестимата първенци на Велбъжд бяха смешни в своята ярост един към друг, всеки се опитваше да се спаси, като обвиняваше другите петима. Най-сетне царят махна с ръка и настана тишина. Той попита:
— А къде е стотникът, който след тебе, заповеднико, е челник на войската във Велбъжд? Той защо не е с вас?
— Него ромеите го съсякоха — отговори мигом заповедникът, види се, някаква нова надежда се замярка пред уплашения му поглед.
— Защо го съсякоха ромеите?
— Той се противеше… Ако и аз като него… и мене щяха… и града щяха да го сринат…
— Царство му небесно — прекръсти се царят. — Загинал е верен на своя цар и не се е подложил на чуждия.
Заповедникът и петимата други велбъждски първенци като видяха царя да се кръсти така набожно, започнаха също да се кръстят с голямо смирение, а очите им зорко следяха какво ще направи царят по-нататък. Царят не ги остави да довършат лицемерната си молитва. Той се извърна към един от младите багаини, които го придружаваха, махна му да се приближи. Сетне рече с ясен глас:
— За предателите на царството смърт! — Чуха се надалеко думите му и настана още по-голяма тишина, дори и току-що осъдените мълчаха, като да не се отнасяше за тях казаното от царя. Той пак се обърна към багаина: — Да се съсекат и шестимата тук, пред тая врата, и телата им да се оставят три дни на кучетата, ако поискат да ги ядат.
Едва сега нададоха плачливи гласове и шестимата, нахвърлиха се на колена пред царския кон. Царят обърна коня и ги отмина, а върху тях се нахвърлиха войници с извадени мечове.
Такова време беше през деня, ни за обед, ни за вечеря, и царят не се спря тук за по-дълго, а отмина Велбъжд и поведе войската по пътя за Средец. Много пъти преди при такова продължително пътуване ще избърза някой от войводите с коня си, ще се изравни с царя, ще поприказва с него, да мине времето по-бързо или за някоя своя войводска грижа, и пак ще се върне при полка си; случваше се и царят да повика някого от войводите си или пък той сам ще отиде при някого от тях. Сега никой не се решаваше да избърза при царя, нито пък той имаше воля за разговор. По-близките му люде, пък и всеки един от войниците му, бяха усетили нещо непознато досега у него, в тая бърза и строга негова присъда във Велбъжд, в гласа може би, с който я изрече. А той самият знаеше още по-добре какво бе станало с него, след като се бе вляла в сърцето му лютата отрова на безмилостния гняв, на омразата, на неверието, на подозрение. Той загуби сладостта на спокойния сън, на мирния час, който идва заедно с надеждата дори и сред най-големи грижи. Не проникваше до вледененото му сърце вече и тойлината на приятелството, на дружбата с предишната съживителна сила.
Той язди сам и мълча, докато премина с цялата войска на левия бряг на Струма. Оттук започваха кривулиците през Конявската планина, а реката заобикаляше планината откъм север и запад. Без да се спира, Самуил прати да повикат великия войвода Кракра, който скоро дотича с коня си и се приближи, но на цял разтег след царя; застарелият вече пернишки войвода не беше се променил много ни външно, ни по душа, та и сега още, колкото и да беше храбър, от някои неща се плашеше като дете. Уплаши се той и от това повикване при царя, приближи се мълчаливо, ала не посмея да се изравни повече с коня му, както винаги досега. Царят му махна с глава и преди да му заговори, изви към него студен, лош поглед, не можа да промени, да стойли и гласа си:
— Колко войници имаш в Перник?
— Една стотица.
— А колко са в Средец?
— Има до седем стотици. И от тамошните люде, по-стари, които са останали в града, ще се съберат още няколко стотици.
Царят се огледа наназад: те двамата бяха поизбързали и нямаше наблизу кой да ги чуе. Той продължи:
— Вземи сто души конници и бързай към Перник.
Ще тичаш покрай Струма, а не през планината, че там не ще можеш да се разминеш с Василия. Побързай край реката да го изпревариш и да се затвориш в Перник. Той отива нататък и каквото направи със Скопйе, с Велбъжд и с всички наши твърдини, които среща по пътя си, ще иска да направи и с Перник, и със Средец.