Ти няма да му дадеш ни Перник, ни Средец.
Като рече това, царят пак погледна великия войвода с недоволен поглед и пак прокле в ума си сатаната, който му внушаваше лоши мисли, мрачни подозрения. Великият войвода попита учуден:
— Но как аз сам, с няколкостотин души, ще пазя и Перник, и Средец срещу цялата войска на Василия?
Царят въздъхна издълбоко, да освободи сърцето си от мраза, който го изгаряше, и сякаш напук на проклетия сатана, приведе се доверчиво към стария си другар и отвърна:
— Аз ще го настигна и ще го притисна отново с цялата войска. В прохода между Перник и Средец, ако върви нататък. Ти ще бъдеш там преди него и ще знаеш какво да правиш. На първо място да не му даваш да влезе в тия градове. Върви, братко, и бързай.
Кракра закима живо, радостно с глава, обърна рязко коня си назад и не след много време профуча край царя, дигнал меч за поздрав, следван от една стотица конници.
Царят зави, както каза, през Конявската планина, а преди това разпрати стражи по-далеко напред и от двете страни на планинския път, готвейки се да обгради и притисне някъде Василия, той се боеше да не би пък Василий да го обгради низ планинските върли теснини нататък. Едва що бе навлязла войската му в планината, Самуил забеляза, че войниците се движеха все по-бавно. Още при първите завои на пътя стана нужда и той да спира с коня си: дружините пред него се застояваха, изчакваха се да отминат по-предните, а не бяха много люде. Само предната конна стража се мяркаше далеко напред по завоите, та стана нужда да пращат подире й, да я спират. Дружините, които вървяха след царя и които бяха многото от войската, все повече изоставаха и се проточиха на разпокъсана върволица далеко назад. Самуил обърна коня и тръгна по края на пътя срещу върволицата на войниците.
Войската беше преуморена. От дълго беше все на открито, по пътищата и планините, водила бе и битки, не беше добре и с храната. Предната нощ войниците бяха спали малко, сега пък трябваше да бързат по тия стръмни завои през планината. Ридищата нагоре бяха голи и каменисти, край пътя се издигаха напечени от слънцето сиви канари, за вода трябваше да се слиза по дълбоките долища. По зачервените потни лица на людете се четеше отегчение, дори и отчаяние. Виждаше се как носеха оръжието си, бутнатите на тила или окачените с ремък на гърдите шлемове, като някакво проклето бреме, от което никога не ще успееш да се отървеш. Не скриваха умората и отегчението си и челниците, които ходеха пеша с войниците, та и по-големите челници, които яздеха на коне и се клатушкаха отпуснати на седлата дори пред очите на царя. Някое време Самуил язди мълчаливо надолу, но войниците като че ли не го забелязваха, малцина от тях посягаха да се поприберат, да понаместят щита на гърба си, да поускорят стъпките си, но все неохотно, престорено, докато отмине царят. Само времето не спираше и не се бавеше, беше вече късно след пладне, а царят не искаше да го настигне нощта из теснините на отсамната страна на планината.
Забеляза той по средата на пътя стар, познат войник, позадържа коня си срещу него:
— Е, Авакуме… Няма ли да побързаш? Кога ще стигнем горе?
Войникът се спря разкрачен, сякаш тъкмо това бе чакал, тупна с дръжката на копието в праха, като за поздрав, а то беше, за да се подпре по-добре на него.
— Ще стигнем, царство ти — изхриптя той, изхрачи се и продължи с по-ясен глас: — Ще стигнем и тоя път, ама ние все бързаме, откакто помня…
— Който е изостанал, ще побърза — прекъсна го царят.
Наоколо се спряха и все се поспираха и други войници, но не толкова да чуят разговора на царя с войника му, а да постоят, да си починат. Авакум не се боеше от царя, ходил бе толкова много с него, ще ходи и докрай, но поразмислил се бе старият войник по дългия път и тъкмо сега да изкаже простите си мисли:
— Изостанал… А ние все ходим. Гоним ромейския цар. А той идва и си отива по своя воля. Ние все не можем да го стигнем. Не се бои той много от нас.
— Ами виж как си се отуснал ти, Авакуме… Как ще стигнеш ромейския цар?
— Да го стигнем, царю, да го стигнем най-сетне. Че все напразно ходим по пътищата. Човек на всичко се насища.
Царят отмина. Зад него се чу врява; войниците одобряваха смелите думи на Авакума. Самуил не се спря да поговори повече с никого; той сякаш и забрави защо се бе върнал и току обърна отново коня право нагоре. Думите на войника и одобрителната врява, която бе дочул след тях, останаха в ума му. И мисълта му продължи след тях и против тях: „… Уморен е Авакум и всички като него. Дотегнало му е вече, наситил се е. Човек на всичко се насища. Не му се ходи повече по пътищата… Да го стигнем най-сетне! Трябва да го стигнем. Нужна е вече по-друга храна на Авакума и на всички като него. Преситил се е да ходи, да следи, да чака…“