Слънцето вече бе слязло ниско над близкия планински хребет, но беше есе още ярко, разжарено до последния миг и така се търкулна зад планината, като ослепително бяла огнена тойка, а тойлината му и сега остана по сивите канари, в праха по пътя. Едва по-късно, когато и небесната синева започна да гъстее, низ теснините зашушна и засвирука прохладен ветрец. Войнишката върволица се съживи, поразбърза се и се посгъсти, подзеха се разговори. Време беше войниците да се спрат и за нощна почивка, ала царят не даде знак за спиране, докато не изведе войската чак на билото на планината. Вече тъмнееше.
Едва що бе успял да влезе в крепостната порта и последният конник от малката дружина на Кракра и ръждясалите вериги, които държеха подвижния мост над пълния със застояла вода ров пред портата, започнаха да скриптят и глухо да подрънкват, мостът се отдели на външния си край от засъхналата земя и бавно, колебливо се заизправя, докато се тласна с неочаквана сила в каменната крепостна стена. По пътя за Перник откъм запад се бе дигнал бял прашен облак и се влачеше насам, светнал на слънцето; идеше насам войска и Кракра едва бе успял да я изпревари с конниците си.
Още щом влезе Кракра в твърдината си, навред по нея и най-вече по стените й настана оживление. Стотината войници, които бяха оставени да пазят твърдината, докато господарят й ходеше с царя, съвсем се бяха разпуснали от безделие заедно със стотника си — побелял вече мъж, който пиеше вино по цял ден и вечер войниците го слагаха безчувствен в леглото му, за да прекара нощта. Пиян го завари и Кракра в една от стражевнте кули при крепостната лорта. Стотникът скочи да посрещне войводата си, но едвам се задържа за тежката дъбова маса пред него. Кракра го загледа с весели очи — беше му смешен, като го виждаше да се люлее на присвитите си нозе, а се мъчеше да покаже войнишко подчинение и началнишко достойнство.
— Ти пиеш, а? — рече великият войвода с привидна строгост.
— Пия… Царят вече не ме иска, стар съм вече, же-жени не мога да гоня. Като пия, и на война ходя, и жени гоня. Във виното всичко има, такава е силата му…
— А не знаеш ли, че ромеи идат насам…
— Къде са… — разбърза се пияният стотник, а не можеше да отлепи нозете си от пода. — Ами ти защо стоиш, тука… Върви да ги срррещаме…
Кракра излезе от кулата и се разтича низ цялата крепост, отдалеч се чуваше къде ходи, къде бърза. Той изкара по стените всички войници и всички други люде там освен жените с малките деца. Не удари никого, а само викаше с гръмливия си глас, псуваше и се заканваше, гонеше бавещите се по ходниците, блъскаше ги с две ръце да бързат и се смееше с цяло гърло на уплахата им, на тяхната забързаност. Показа се и сам между крепостните зъбери, весело възбуден:
— Да ни видят повече… Ама и ще ги бием, ще ги бием!
Съживиха се с него и людете му, раздвижиха се, разприказваха се. Тъкмо в това време една голяма дружина ромеи, може да имаше над хиляда души, се струпа на широката поляна пред главната врата на пернишката твърдина заедно с таксиарха си, който излезе напред, яхнал бял кон. Той не бързаше да слезе от коня, като че ли очакваше да се отвори вратата на крепостта, за да влезе тържествено в нея с дружината си. Тържествено започна и цялата работа тук. Хилядникът махна с ръка, без да се обръща, и веднага избързаха напред двама от войниците му — тръбач и глашатай. Тръбачът дигна тръбата си, разнесе се проточен звук, заситни и спря, сетне пак отново и така до три пъти. Горе, по стените на твърдината, се бяха струпали всичките й защитници, а на площадката над вратата бе застанал войводата й Кракра. В първия миг след като тръбачът свали тръбата си, навред беше тихо, сякаш всички се бяха ослушали тъкмо в замлъкналия звук. Съвзе се пръв Кракра, пристъпи по-напред и се надвеси между два зъбера:
— Що искате, бре? Какви са тия свирки? — Той знаеше защо бяха дошли ромеите и сам побърза да отговори със силния си глас: — Тук няма да ви пусна. Така да знаете! И връщайте се по-скоро, откъдето сте дошли, че като ви подгоня, няма да можете да си намерите пътя!
Зад него, между людете му, се чу весела врява и смях. Мълчаливо стояха долу ромеите — хилядникът им на коня гордо изправен и неподвижен, войниците му зад него, уморени, отпуснати на копията си или мушнали ръце в широките колани, на които висяха мечовете им. След тръбача излезе стъпка напред другият ромеец, дигна глава към застаналите горе българи и завика:
— Чуйте повеля на негово свето царство василевса на всички ромеи, чуйте и подчинете се без никаква противна дума и така ще бъде по-добре за вас! Отворете…