Царят нареди да се изпратят усилени стражи по всички пътища, проходи и пътеки по посока към неприятеля; да се разположи войската по височините горе за по-продължителна почивка; да се изпратят по околните селища войнишки дружинки, които да докарат бързо добитък и всичко друго, що можеше да се намери за храна. Царят бе решил да остане тук два дни и на втората нощ, по глуха доба, да удари ромеите. Нужно беше войската да си почине добре, преди да се спусне срещу врага, на около четири поприща оттук. И само тогава Самуил каза на войводите си:
— Ще останем тук по-дълго, добро е мястото за почивка.
На втория ден, късно след обед, долу по пътя откъм Средец се зададе неголяма конна дружина и предните стражи скоро познаха, че това беше пернишкият велик войвода Кракра с конниците, които бе отвел преди това. Той се изкачи бързо по височините, където беше царят. Самуил го видя отдалеко, но не можеше да познае по веселото му лице, по живите му ръкомахания дали идваше с добри или с лоши вести; такъв беше нравът на великия войвода — весел и буен и в добро, и в зло, та и сега още, когато бе започнал да старее. Но защо се връщаше той от Перник? Разказът на пернишкия велик войвода не беше дълъг.
— Царю честити, да живееш! — викна отдалеко той, размахал ръка за поздрав. После рипна от коня и го остави там, сред поляната, избърза към царя, подви коляно, както ставаше в най-тържествен час, а лицето му цяло сияеше от радостна усмивка, зачервено от продължителна езда, от добро здраве и от силна любов към виното. Чу се и сега надалеко гръмливият му глас, но като че ли гласът му не достигаше, та замахна той и с едрия си юмрук: — Бихме ги, царю, и добре ги бихме!
— Стани, стани, велики войводо — рече царят спокойно, колкото и шумна да беше радостта на пернишкия войвода. — Разкажи.
Събраха се наоколо всички войводи и по-големи челници, царят никого не отстрани. Кракра беше още по-възбуден, като говореше пред толкова люде, които очакваха да го чуят. Той се разкрачи пред царя по войнишки и продължи, без да задържа и подрежда мислите си:
— Тичам аз за Перник оня ден, както ти ми повели, царю, а те подире ми. Като да са знаяли, а може и да са ме видели по пътя. Едва що влязох с момчетата, едва що дигнахме моста. Може да имаше до две хиляди. С обсадни кули, с овни, стълби, костенурки. Перник ще взимат. Пращат глашатай. Кажи какво искаш, василевсът ще ти даде цяло царство. Хе! Мене ли ще съблазни той! На, рекох аз. Елате по-близичко само, да ви видя. Почнахме. Те с кулите, със стълбите. Вратите блъскат. Ние вътре двесте души. И жените изкарах, и старците. Да подпират вратите с камъни. Ще ги разбият мръсниците. А ние отгоре удри, удри, удри! Падат по двайсетина отеднаж. Щяхме да ги свършим, но се стъмни. Отдръпнаха се. Добре, казах си аз, утре ще продължим. Да се наспим. Утре ще ви накълцам до един. Ей така идват, сами се натъкват, а ние и със стрели отдалеко. Ще ви свърша аз утре и няма кой да занесе вест на василевса ви. Станах още по тъмно. А те, нощните ми стражи, няма ги, казват, велики войводо. Отидоха си до един. Защо ще те будим, щом си отиват, а не идват. Виждам и аз: отишли са си. Раздени се — ни помен от тях, докъдето очи виждат. Дигнали са и умрелите.
— Не ще да са били премного… умрелите им — чу се глас изтихо.
Зачервеното, влажно лице на Кракра помръкна, той потърси с гневни очи присмехулника и отговори напосоки:
— Много бяха! Цели купища събраха. Ти какво…
— Разказвай, разказвай — подкани го пак Самуил.
Спомените отново грабнаха пернишкия велик войвода и той продължи със същото ожнвение:
— Аз не можех да повярвам, че ще си отидат така изеднаж. Защо бяха дошли? Не, мисля си, те пак ще се върнат и още повече. Чаках цял ден и цяла нощ.
Днес, рано-рано още, пратих люде да видят що става.
Ромеите са си отишли още оная нощ! Всичките. И василевсът им. Селяците всичко видели, но не идват да кажат.
— Къде са сега? — попита бързо Самуил.
— По Верила нататък. Далеко оттук. Вече втори ден вървят, ако не са се скрили някъде, проклети да са…
— Хвала ти, велики войводо — рече царят и продължи: — Иди, иди да почиваш, братко. — Той потърси с очи между насъбралите се наоколо челници, съгледа племенника си Владислава, кимна му да се приближи, пък и сам пристъпи към него с нетърпение: — Вземи, княже, петдесет конника да издириш къде е отишъл Василий с войската си. Ти чу, накъде е тръгнал. Не е нужно да ти казвам, че трябва да бързаш.
Княз Иван-Владислав сложи ръка на гърдите си, поклони се:
— Ще побързам, царю.
X
Докато чакаше племенника си, царят беше пак между войниците, между по-малките челници. Той познаваше до един войводите и големите челници — от тях не можеше да чуе и да научи нещо повече. И те като него яздеха на кон и всичко виждаха от коня си. Гризеше го непрестанно и черната мисъл за предателството — мислеше си с нараснала увереност, че предателят беше тъкмо между тях, щом силата му беше толкова голяма. Предателят изпреварваше вече всичките му дела, та негли и всичките му мисли. Царят ходеше повече между простите войници, между тях беше по-свободен, при все че беше по-могъщ от всички. И къде другаде би могъл да поговори, да помисли в тия дни на големи страдания и несполуки, ако не между тия, които страдаха най-много от несполуките му? Неговият ум го водеше при най-простите. Той не забравяше скорошния си разговор със стария войник Авакум и думите на войника бяха оживели в него като съвест, като някаква присъда. Умът на простия човек е ясен — което знае, той го знае добре. Можеш и в душата му да надникнеш, в него всичко се вижда, както у децата, дори и когато лукавствува.