— Право говориш ти, войнико, за хижата си и за ромеите. Аз също мисля за ромеите, но и за хижите ви мисля. Затова съм ваш цар, а не за да вземам по-голямата и по-пълната паница.
Царят запомни и тия думи на простия войник, както и думите на Авакума, както и всички думи и мисли, които се събираха с неговите мисли, правеха ги по-ясни.
Племенникът му Иван-Владислав се завърна на другия ден привечер. Царят го отведе настрана, да го изслуша сам, и Владислав каза:
— Настигнах ромеите чак нататък, към Рила планина. Тръгнах и аз скришом след тях, макар да се виждаше накъде се бяха запътили. Като видях, че слязоха долу, на пътя за Плъвдив, обърнах насам. Василевсът пътува за Плъвдив.
— За Плъвдив — взе царят думата му — и оттам за Цариград. Къде другаде? Той вече много се отдалечава и засега не мисли да се връща насам. Отива на почивка, а може и натам някъде да го стиска ботушът му. — Самуил помълча и сетне продължи, но повече като на себе си: — Той отива на почивка, а ние накъде? От какви трудове и победи ще почиваме? Ромеите шетаха по земята ни, където им скимна, взеха Бъдин, Ниш, Скопйе, разрушиха всички твърдини по пътя си. А ние след тях с изплезени езици. Изпратихме ги ето дотук, сега и ние на почивка, а?
— След тях ли? — попита князът.
— Не, не след тях. Те са вече много далеко. Излъга ни и тоя път Василий.
Ароновият син не сваляше очи от лицето на царя, шареше с жадно любопитство по цялото му лице. Той виждаше как се блъска мисълта на царя, как се блъска и мъчи цялата му душа. Царят улови погледа му, пълен с любопитство и може би с някакъв укор, с някакво неизречено недоволство. Той срещаше, улавяше и други такива погледи, пълни с укор и недоволство, такъв беше погледът може би и на предателя. Запламтяха още по-силно откроените очи на царя от голям гняв. Той дигна малкия си юмрук тъкмо срещу очите на своя племенник:
— За нас почивка няма! Няма почивка за нас. Утре тръгваме отново. Тъй, с празните си торби. Ще ядем, където намерим и каквото намерим. Ще вървим докато…
Той свали юмрука си. На твърдите, ясно очертани устни на Ароновия син напираше един въпрос: къде? Царят го улови под ръка и го поведе още по-нататък, сякаш само нему да повери тайната си. И продължи спокойно, дума по дума, както се бе изяснило всичко в ума му:
— Ще слезем оттук, по Струма, към Солун. Да вземем Солун, то е за нас по-важно, отколкото да вземем Цариград. Ние и сега нямаме много бойни уреди, но и в Солун няма много ромейска войска. Ще се опитаме да го вземем. Това ще насити душите ни. Иначе в душите ни ще остане само страх от ромейската мощ и недостойно примирение с нашата слабост. Затова ли вървяхме дотук и покрихме с кървави следи всички пътища? Ще се опитаме да вземем Солун. Ако не успеем да вземем тоя град, ще останем там колкото може по-дълго. Ще се понахранят людете ни, богата и пребогата е тамошната страна. И ще вземем всичко, което ни се пада, ще го занесем по нашите хижи и градове. Ще наситим и душата си, и тялото си. Но ти… — спря се изеднаж Самуил и придръпна към себе си княза лице срещу лице: — Ти никому ни дума за Солун! Макар и само до утре. Нека обявим с една нощ по-късно. — Той се приведе към него очи в очи и продължи с позатихнал глас: — Боя се да не би някой да изтича още сега и да каже на Василил: българите тръгват към Солун, искат да вземат Солун.
— Може и ла изтича — отговори тутакси Владислав — И най-напред някой от войводите ти, царю.
Самуил се поотдръпна, втренчил в него учудени очи:
— Ти вярваш ли, че има такъв дори и между войводите ми?
— Може да има, чичо. Има войводи, за които войводството е най-важно. По-малко важно е за тях на кой цар ще служат и до кой цар ще бъдат по-близу. И по-добре е за тях да бъдат по-близу до по-силния цар, до тоя, който им изглежда по-силен. Казваш, че сме гладни, а не всеки може да търпи глад и жажда. Така си мисля аз, царю.
Царят го погледна още един миг и си мислеше за неговия подозрителен и остър ум… „Дали и моят син мисли за тия неща? Не мисли, не мисли. У него сьрцето е по-голямо и силата му е голяма.“ Той каза гласно и сякаш случайно бяха дошли тия думи на езика му:
— След мене иде синът ми; така е оставено от бога. Но ти никога не го изоставяй. Една и съща кръв тече в жилите ви. Дружбата ви ще бъде за доброто на царството ни.