Черните очи на Владислав светнаха още по-снлно, с вътрешна светлина, по-силна от светлината на тоя вечерен час. Но той искаше да скрие своята радост и рече с тъжен глас:
— Чичо… Ти имаш още много дни.
— Имам — отвърна бързо царят. И продължи: — Да вървим при другите. Тая нощ ще си починем добре, а утре… надолу по Струма.
Нощта беше тъмна и задушна, а преди да се разведели, като да стана още по-тъмна. И тъй, в тъмнината, се зачу тих шум, започна да вали ситен дъжд, сякаш от самата тъмнина. Войниците спяха на гола земя, поразмърдаха се в просъница, щом усетиха дъжда, по-наметнаха се, които имаха някаква връхна дреха, а някои пък придръпнаха върху си и щитовете, наслагаха шлемовете, както ги бяха оставили край себе си. Отдавна не беше валяло и неочакваният нощен дъжд предизвикваше в сърцето неясна радост. Горещината през дългите летни дни беше мъчителна за войниците, които бяха все под открито небе, прахът скърцаше между зъбите, водата по премалелите извори се покриваше със зелен жабуняк. Прохладната влага, запръскала неочаквано, придзвикваше по тялото сладостни тръпки, човек се пробуждаше негли колкото да почувствува сладостта на съня и пак бързо заспиваше, заслушан в приспивния шепот на дъжда.
Царят усети тозчас нощния дъжд — шумът му беше по-силен по коравото конопено платно на царския шатър. Той се ослуша със затворени очи в бързите гъсти удари на дъждовните капки и би желал отново да се унесе в сън, но вече не можа да заспи. Завесите и на външния, и на вътрешния вход на шатъра бяха дигнати поради нощната задуха и оттам хлуеше на вълни гъст, упойващ мирис на влажна земя. Зарадва се и царят на дъжда, като на драг гост, дошъл ненадейно. Той се изправи в леглото си. Чувствуваше се отспал, види се, бе спал дълго и дълбоко — кое ли време беше? В шатъра беше съвсем тъмно, угаснал бе нощният светилник, догоряло бе маслото му. Самуил отпусна нозе на земята, потърси с ръка в тъмнината ботушите си, стана. Отвореният вход на шатъра едвам светлееше. Царят излезе вън, протегна ръка да види силата на дъжда. Едва сега забеляза, че ниско на изток небето бе започнало леко да побелява. Задаваше се отдалеч новият ден.
Царят се върна в шатъра си и минавайки през преддверието му, рече:
— Ставай да запалиш светлина.
Невидим там в ъгъла, Радой се раздвижи. И веднага усети дъжда:
— Е, най-сетне… Ще понамокри. Ссссъвсем бяхме изсъхнали.
В шатъра светна. Радой донесе на царя да се умие, помогна му да се облече; шеташе по-бодро и още по-пъргав беше езикът му:
— Во-водата сега няма да жалим. Ето ти нова риза. Ще ни бъде сега по-лесно по пътищата, като понапръска. И нннели към дома се връщаме…
— Кой те чака тебе, та бързаш да се връщаш?
— Хм… Аз… с тебе.
Входовете на царския шатър вече се очертаваха и през светлината на нощния светилник — вън бе станало по-светло. Дочуваше се и врява — войниците се събуждаха, а мнозина и не бяха заспивали, след като бяха усетили дъжда.
— Кажи да повикат тук всички войводи — рече царят.
— Що не ги оставиш да си-си подремнат още малко… сега, с дъжда; те са баре на сушина. Бихме ромееца, сега ни се пада и да си поспим.
Слугата забеляза как светна погледът на царя и побърза да излезе.
Войводите надойдоха бързо един след друг. Царят ги посрещаше прав, прави заставаха и те срещу него. Всеки заговаряше за дъжда, а като се събраха всички, царят каза:
— Тръгваме надолу по Струма. И няма защо да стоят войниците повече на дъжда.
— По Струма ли?! — повтори след него Кракра, най-нетърпеливият, но изненадата беше обща.
Царят продължи:
— Искате и очаквате да се върнем по градовете си. Василий си отиде и кой знае кога ще се върне насам, а ние отдавна сме вече все на крак. Да, да… Но мене ми е срамно да се върна сега в Скопйе или в Преспа, или в Охрид. Какво свършихме, като стояхме толкова време на крак, с ръка на меча… Нищо не свършихме, потичахме само след Василия, докато си отиде той по своя воля. Ще се върнем по домовете си подобно на злополучни ловци, с празни ръце и торби. — Сетне той изеднаж промени гласа си, стана гласът му твърд и студен, както и погледът му, дигна и ръка, за да спре всякакво противоречие: — Ще вървим за Солун.
— О, за Солун! — не можа да се сдържи сега пък в радостта си Кракра.
Просия радостно и лицето на царския син, проблеснаха и черните очи на царския племенник, но всички други войводи мълчаха и чакаха. А царят обърна думата си по неочаквана посока:
— Не забелязвате ли вие, светли войводи, че каквото и да се опитвахме да направим, Василий вече знаеше. Ние го чакахме при Скопйе, но той ни изненада. Също и при Страцин, също и тук, обърна се да ни посрещне и не се остави да го изненадаме. Аз ще кажа, че има някой между нас, който навреме му съобщава всичко за нас. — Царят не поглеждаше никого от войводите, за да не помисли някой, че тъкмо него подозира, но продължи: — Сега, за тоя поход към Солун, знаем само ние, които сме тук, и никой друг не знае. Ако и сега вторият Василий узнае закъде сме се запътили и ни изпревари, преди да стигнем до Солун, тогава предателят е между нас и аз ще го потърся между нас, които сме тук, които сме на това място сега.