Великият войвода Ивац мълчеше: не отвори уста ни да противоречи на царя, ни да се оправдава. Мълчеше и Никулица, също и Кракра, и Полемарх, и Илица, и Несторица и Лазарица, и Гавра, и Елемаг, и Сермон, и младият Никулица. Мълчеше и сръбският княз Иван-Владимир. Само по лицето на княз Ашот Таронит се разля едвам доловима бледност, но никой никого не поглеждаше и никой не забеляза промяната по лицето на царевия зет. Кракра пак не се сдържа:
— Жив ще го одера! На кол ще го нанижа! На огън ще го… И всичко това ще претърпи, преди да предаде душата си на сатаната.
Той въртеше кръвясали очи, зачервеното му лице се покри със синкави, тъмни петна. След него заговори Димитри Полемарх, който също не можеше да мълчи дълго и бързаше всичко да облече в избрани думи добри за доброто, зли за злото. Косата му беше вече побеляла, също брадата и мустаките му, но гъстите вежди оставаха все така тъмни, запазила се бе и руменината по лицето му. Приятният му глас се разнесе с някаква скръбна тържественост:
— За похода към Солун, твое царство, ние вснчки ще се подчиним на повелята ти. Ще отидем да ударим Солун, за да не се върнем посрамени по градовет си. — В сърцето си той беше против тоя поход, но нямаше смелост да се възпротиви на царя и особено сега, когато Самуил търсеше предателя и най-напред между войводите, които бяха събрани тук; в сърцето си Полемарх беше всецяло с ромейския василевс и против Самуила; вярваше в силата на василевса, а не в силата на българския цар: предателство той лесно не би извършил, но беше готов да насърчи царя във всяка негова грешка и заблуда, докато си разбие главата, както си мислеше и очакваше Димитри Полемарх. Ето безумецът пак посяга за Солун и нека сам си извади очите! И сладкодумният Полемарх продължи: — Ние наистина и сега нямаме достатъчно бойни уреди за такава твърдина, но може би ще ни се удаде тоя път да я вземем с меч и копие, както е казано за Давида, който уби Голиата с един камък в прашката си. Накъдето е милостта божия, там ще бъде и сполуката.
— Кавото и да стане — прекъсна го Самуил, ние няма да се върнем от тоя поход с празни ръце.
— Да, да, да — заклати продължително Полемарх хубавата си глава. — Както винаги, царство ти, за всичко си помислил. Навлизаме в чужда земя, в наша полза ще бъде законът за военната плячка. И — повиши той глас, разтвори кръгли очи — ще се намери ли черна душа между нас, която ще иска да попречи на това наше дело? Аз не мога да повярвам, не мога да приема, че може да има предател между нас. Скопйе… Но Василий стоя доста време срещу нас, на другия бряг на реката, и успя да ни скрои хитра примка. Усетил ни е той и по пътя за Страцин, и по-нататък, че не е лесно да се скрие цяла войска. Това съм готов аз да приема повече, отколкото да допусна предател между нас и, боже пази, между тия първи мъже на царството ни.
— Ти имащ остър ум, Димитри Полемарх, а човешкият ум може всичко да оправдае и разясни, както се иска на човека. Но едни цар трябва да има бдителни очи и аз ще проверя добре това, в което се съмнявам. Аз не искам да засягам никого от тия първи мъже на царството, както ти може би си мислиш, и няма от какво да се бои тоя, чието сърце е чисто. Ти може би искаш да ме обвиниш в умствена слабост, като почнах вече да старея, но аз ще ти кажа, че може да се прикрие добре и най-многобройна войска, а още по-добре да се прикрие задачата й, ако се спазват строго войнските правила и закони. — Полемарх сега клатеше одобрително глава на всяка негова дума с умилно начупени вежди, но Самуил дигна ръка и спря напиращия поток на неговото словолюбие: — Вън е вече светло. Нека всеки се погрижи за полка си. С тоя дъжд новият ни поход започва по-добре.
Българите навлязоха в ромейска земя и наближаваха вече стените на Солун, а никой от ромеите не излизаше да ги спре. Тук-там по твърдините и стражевите кули из Солунската област имаше по неколцина войници, които на часа побягваха, щом чуеха, че българите се приближават. Побягваха също и господарите-ромеи, които владееха земи по тия места. По царските, по господарските твърдини и кули оставаха само по-прости люде и слуги, които посрещаха българите покорно. Доколкото имаше разправии и сбивания, те бяха повечето за ядене и пиене, за жени, но кръв никъде не се проля. Самуил повели Димитри Полемарх да води работите по военната плячка и с това негли спечели една голяма битка. Полемарх издири всичко, което беше царско и на по-големите господари, прибра го и го запази до троха. Погрижи се с голямо усърдие и за това, което още не беше прибрано от полето. С такова усърдие той се погрижи и за разпределението на плячката — отдели, което беше за царя, за войводите, за всчики челници, големи и малки, отдели и това, което беше за простите войници. Ставаха разправии и спорове, но то беше от преголяма алчност и най-после всеки замлъкваше с кокала си в устата. За себе си и за своя зет Полемарх отдели по-добър дял, но успя да го направи неусетно. Доволни бяха и по-бедните люде от областта, славяни и ромеи, че от тях, според една строга повеля на Самуила, нищо не се взе. Царят бе казал: