На четвъртия ден на месец руен, едва що се бе разденило и преди още да се покаже слънцето над широкото Солунско поле, разтворени бяха по едно и също време двете главни врати на Солун — източната, към Цариград, и западната, към Охрид и Драч. И битката започна още щом стъпиха ромеите на подвижните мостове пред тия две врати. По крепостните стени и кули едва се мяркаше по някой войник, колкото да стои като стража и рядко ще опъне лък отгоре или ще метне сулица, та българите нямаше от какво да се боят и бяха се струпали с хиляди пред вратите, пък и продължаваха да се стичат.
Самуил знаеше и за надменната закана на солунския дук Иван Халд и го очакваше да излезе от Солун. Той остави няколко дружини да пазят по-близкия и по-дълбокия тил на войската му, а цялата останала своя войска струпа пред вратите на обсадения град, почти на равни части, понеже не знаеше през коя врата ще удари сам Халд и с каква сила. Царят не се боеше да раздели войската си на две половини, тъй като всяка от тия половини беше по-многобройна от войската, с която разполагаше солунският дук. Но като разпределяше така войската, царят се въодушевяваше и от друга една своя мисъл: да разбие до крак ромеите, да хване или убие и самия дук и да нахълта в града през вратите му. Той реши по някакво воинско чувство, че Иван Халд ще излезе през западната врата и може би с цялата си войска, за да удари с цялата своя сила; не Цариград беше българска престолнина, а Охрид, който беше на запад и до него можеше да се отиде през западната врата. Иван Халд би трябвало да очаква, че по-голямата българска сила ще бъде откъм запад, Така царят реши да застане и той самият срещу западната врата, войската пък, която беше пред източната солунска врата, остави под повелята на великия войвода Ивац.
Щом се отвориха и двете крепостни врати, втурнаха се и от двете да излизат по една дружина конници на едри, силни коне, с изтеглени дълги мечове. Ведно с бързия тропот на конските копита по спуснатите дървени мостове над крепостния ров, през широко разтворените порти ясно се дочуваше и звънът на много камбани — — Иван Халд бе наредил да бият камбаните на всички солунски църкви, докато продължава боят: нека войниците и гражданите на тоя град, които излизаха да го защитяват, чуват през време на битката неговия глас в звъна на многобройните му камбани!
И през западната порта връхлетяха също такива железни конници, гъсто един до друг, докато преминаваха моста, сетне се разгънаха в полукръг, който ставаше все по-широк с новите конници, що продължаваха да излизат през портата. Застаналите там български пехотинци, колкото и да бяха многобройни, не можаха да спрат тоя железен поток, а не беше вече възможно да излезе срещу него българска конница. Ромеите налитаха с дългите си мечове, прегазваха живи люде, прескачаха ги с конете си. Българите се криеха зад щитовете, дигаха напреко и копията, за да се запазят от ромейските мечове, или гледаха да се проврат под ромейския кон, да се доберат по-близу до него, да забият меча си в издутия му корем и когато паднеше конят, падаше тежко на земята и облеченият в желязо ездач. Имаше българи, които свличаха железните ездачи с дълги куки, опъваха срещу тях лъкове и пак други, които гледаха да ударят с меча си не конника на високото му седло, а коня по предните му нозе. Но българите отстъпваха, крачка по крачка. И в това беше най-голямата им смелост, че все още стояха с лице към врага и не обръщаха гърба си към него, за да се спасяват с бягство, което би ги погубило. Ала те отстъпваха. Живото ветрило на ромейската конница се разтваряше все по-нашироко над стария път, покрит с едри, протъркани камъни и бял прах, над каменистите поляни от двете му страни. Там лежаха вече много български войници, мъртви и полуживи, с дълбоки рани по телата си, с разцепени черепи. Имаше изпопадали коне или клекнали на задниците си и не можеха вече да се изправят на четирите си нозе, имаше изпопадали ромейски ездачи, неподвижни в железните си брони, или такива, които тромаво се въртяха край убития си кон в тежкото си облекло и спасяваха живота си с дългия меч, докато ги улучеше вража стрела или ги стигнеше с лъснатото си острие дълго българско копие. По пътя се тъмнееха петна от прах, пропит с кърви, от кървава кал, по широките поляни от двете му страни на много места ярко се червенееха на изгрялото вече слънце кървави локви, като гъсто израсли алени макове, един до друг в прегорилата, пожълтяла трева, между сивите камъни, зеленясали от лишен.
Самуил беше там, не много далеко от западната крепостна врата на Солун, и всичко виждаше. Седеше на коня неподвижен, в желязно бойно облекло и сякаш цял от желязо, стиснал в лявата си ръка юздата, изпънал дясната край седлото. Отдалеко се тъмнееше сухото му лице изпод натиснатия шлем над тъмните присвити вежди, побелялата му брада изглеждаше още по-бяла. Току зад него, само на една конска глава, стоеше с грамадния си кон синът му Гаврил-Радомир.