— Стига, стига! Не чуваш ли! Спри…
Ромеите, колкото бяха останали, се събраха, струпаха се един до друг, отпуснали оръжията си, а някои и бяха ги захвърлили. Българите ги разблъскваха, навлизаха между тях, но сега само за плячка и рядко ще дигне някой оръжие, за да удари, да прободе. Замлъкнали бяха вече и тръбачите, а се надигна врява и викот като на пазарище — шумяха, дърпаха се войниците за плячката, да вземат по-бързо, да скрият. Отвори се там, между уплашените ромеи, пътека чак до средата на намалялата им дружина, проникнали бяха и нататък българи. Дигна се още по-шумна врява, тържествуващи викове и на пътеката се показа сам солунският дук Иван Халд, гологлав с отпуснати празни ръце. Обградили го бяха българи от всички страни и не се стърпяваха някои — посягаха да го побутнат да върви по-бързо. Дукът не бързаше, но войниците го отделиха от людете му и го изведоха пред коня на своя цар.
Току зад коня на царя се бяха струпали с конете си и всички негови най-приближени люде. Далеко наоколо шумеше войската, обградила от всички страна останалите живи ромеи, но като че ли никой вече не ги поглеждаше. Иван Халд стоеше сам, оставили го бяха да стои пред коня на царя, който не бързаше да му заговори. Кичур черна, леко прошарена коса бе полепнала по ниското, набръчкано и влажно чело на солунския дук. Лицето му изглеждаше още по-бледо поради гъстите му черни вежди и още тъмната му брада, която бе поникнала високо по издутите му бузи, едва ли не до очите му, също тъй черни и дръзко изпулепи. Той беше целият в позлата и като че ли само върху него блестеше дигналото се още по-високо септемврийско слънце, но тъй, гологлав, с отпуснати ръце, с ножницата, която висеше празна на лявото му бедро, изглеждаше някак без достойнство въпреки надменно изпулените му очи.
— Кой си ти? — попита царят от коня си на ромейски, макар да се досещаше, че това беше солунският дук. — Не те познавам.
Не побърза и Халд с отговора си, като да му беше чудно, че някой може да не го познава. Сетне пое дъх и рече:
— Аз съм дук на Солун, патриций и наместник на василевса за цялата Солунска област.
Самуил пак се загледа за миг в него и се учудваше на горделивостта му, като изброи той титлите си, а не каза името си.
— Иван Халд — рече царят, сякаш да го подсети.
— Иван Халд — повтори дукът и леко приподигна рамена, за да покаже, макар и несмело, презрението си.
В гърдите на царя се надигаше гняв, но той не го показа и поиска със справедливи думи да унижи надменния ромейски велможа. Царят премълча всичките титли, които ромеят вече бе загубил, и попита:
— А защо ти, Иван Халд, излезе от града и погуби без полза толкова люде? Моите тук са десет пъти повече от твоите.
Солунският дук начупи с досада черните си вежди и рече:
— Силата не винаги е в множеството, а много по-често е в ръцете на по-изкусния. Ако аз имах още две хиляди войници като тия, с които излязох, ти нямаше да ме хванеш в такава клопка.
— Ти имаш още войници, но те се скриха в града.
— Имам… — започна Халд, но изеднаж се сети, че врагът не биваше да знае каква войска бе събрал в самия град, и бързо добави: — Те ще пазят града — отвътре.
Самуил забеляза хитруването на Халда, но искаше друго да му каже и да му отговори:
— Множеството е основа и почва за всяко нещо в царството. Ето и сам казваш, че войниците ти са били изкусни, но малко на брой. А защо ти, като доскорошен дук на Солун, позволи и допусна славяните в тоя град да бъдат преследвани и убивани без вина и без съд?
— Чу се, че те се готвят за бунт и срещу тях се дигна ромейският народ в града.
— Не! Ти знаеш, че славяните в Солун не са се готвили за бунт, но допусна да се вършат насилия над тях. Ето по това се познава кое царство е добро и кое е без закон. Всеки управник и царски наместник може да се погордее, но ако царството му е добро и справедливо.
Иван Халд дигна към него изпулеиите си очи, попремига и нищо не отговори. Царят кимна към ромейските войници, които бяха останали живи, и продължи:
— Ще те задържа в плен заедно с войниците ти и във всичко ще бъдеш с тях. Полезно ще бъде за тебе да изпиташ тяхната орис. За твоя доскорошен сан ще ти се отдаде само тая почит, че няма да работиш като тях и ще си освободен от пленнически труд.
Царят понечи да подкара коня си, но Халд дигна ръка, за да го спре, и рече бързо:
— Аз съм дук и патриций, наместник на василевса! Ти не можеш да ме държиш заедно с войниците, това е несправедливо и е насилие!
— Да не би да искаш и награда за това, което се извърши в тоя град с людете от моя език! Ако твоят василевс те цени повече, нека побърза да изпрати откуп за тебе и аз няма да те държа, не си ми нужен.