Като прочете кралското послание, Владислав отново го нави на тръба и го сложи на масата пред себе си. Това той направи, без да го съзнава, защото мисълта му беше насочена в друга посока. Съдържанието на посланието не го изненада — то беше потвърждение на това, което допущаше и донякъде знаеше още преди за отношенията на братовчеда си Радомир и съпругата му. В кралското послание нямаше никаква закана или каквато и да е опасност за българското царство, ала се виждаше, че маджарският крал не беше вече приятел на Самуила и неговия син. И толкова по-добре. Враговете на Самуила и неговия син можеха да станат при удобен случай приятели на Владислава. Но сега той не можеше да има никаква полза от това послание. Да го прати ли на Самуила? Не, няма да го прати. Нека Самуил бъде в неизвестност, докато получи може би второ такова послание. Дотогава ще мине много време, маджарският крал ще мисли, че не е зачетен с отговор, и враждата му към Самуила и Радомира ще расте. Няма да се върне при краля и неговият пратеник; недоволството и враждата му ще пораснат още повече. Кралят няма да изтегли меч против българското царство поради тия причини, а ако стане нужда, ще узнае, че между българите има врагове на неговите врагове, което ще рече негови приятели. Толкова за кралското послание. Засега от него няма голяма полза… Владислав бързо премисли всичко това, взе наново посланието и го смачка на тойка в ръцете си. А мисълта му не спираше своята работа: „Радомир няма да узнае нищо за жена си. Ирина също няма да знае, че той ще бъде освободен от брачната си връзка; тя тъкмо това чака и тоя път няма да изпусне царския син. Но ще почака, ще почака може би още много време…“ Ароновият син притвори очи, устните му се обтегнаха в крива усмивка. Той изпитваше голямата сладост на злодея, който се радва на мъките и несполуките на другите, наслаждава се от своята омраза и жажда за отмъщение. Ирина Каматерос бе го изпъдила от стаята си — нека сега почака за своето щастие…
Със същата усмивка Иван-Владислав поднесе към пламачетата на светилника посланието и не откъсна от него светналите си очи, докато не се превърна то на пепел. После той взе торбата на маджарския пратеник и излезе в тъмната нощ. Отиде чак до брега на езерото и сложи в торбата тежък камък. Завъртя кожената торба за прашилото с всичката си сила и я запрати надалеко от брега; чу се в тъмнината как шльопна торбата в дълбоката вода. Още същата нощ неговият верен човек отново изпрати четиримата разбойници при маджарския пратеник и стража, който го придружаваше. Разбойниците убиха маджарина, също и царския човек, хвърлиха телата им в един трап и ги затрупаха с камъни.
III
Ирина Каматерос бе пуснала Гаврила-Радомира вече на два пъти в стаята си. Скоро след като царят и неговият син тръгнаха на път, ромейката се усети бременна. И най-напред си спомни тя за последната си среща с царя и за неговите последни думи: „… Не искам да развалям приятелството си с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг зад гърба си. Трябва да чакаме… Царството стои над всички…“ Тя не бе почакала, докато Радомир се освободи от маджарката. И дали наистина ще се освободи той от брачната си връзка особено сега, когато и двамата бащи можеха да се намесят? Ако маджарският крал също намери, че не трябва да разваля приятелството си с българския цар, той ще върне дъщеря си при нейния мъж. Ирина бе избързала. Късно бе я посъветвал царят да бъде по-търпелива, но той не знаеше докъде бяха стигнали те с Радомира. Откога още бе копнеяла за хубавия царски син, още като дете, без и сама да знае тогава каква беше тая сила, която я притегляше към него. Жена му, маджарката, бе побягнала, отделила се бе от него, това се виждаше, и той веднага се бе обърнал към нея, както никога и с голяма обич. Като че ли отеднаж се бяха отворили очите му за нея, за прибраната по милост, която доскоро едва бе забелязвал между сестрите си. Тя го прие и не можеше да постъпи иначе. Толкова дълго бе копнеяла за него, не можеше да се въздържа повече в своята незадоволена страст. Той можеше отново да се отвърне от нея, да я отмине и вероятно вече завинаги. Тя го прие и му се даде — нека я съди бог. От голяма обич, от страх, от преголяма душевна жажда. Винаги е била разумна, никога не бе забравяла мястото си в тоя дом, седяла бе скромно на края на трапезата, по-близу до слугите, отколкото до господарите, но нели и в нейните гърди туптеше сърце, слабо женско сърце?…
Като дочака още един свой месец и се убеди още един път, че беше бременна, Ирина виждаше, че наближава време, когато не ще може да скрива своя грях от людските очи. А дотогава можеше да се върне и маджарката, както бе казал царят. За нея, грешницата, и за Радомира също беше по-добре да заеме тя пак предишното си място, да заличи следите на своя, на техния грях. Ако маджарката се завърне, тя ще преклонн глава; иначе всички ще се обърнат срещу нея и царят ще я обвини, че върви срещу царството. Ако маджарката не се завърне в България, Ирина ще я замести навсякъде, както я бе заместила в сърцето на царския син. Но тя бе побързала да се даде, излъгала се бе и сама ще плати за грешката си…