Денят настъпи неусетно, сякаш се измъкна от самата тъмнина. Сивото небе просветна от край до край, през него се процеждаше мека сребриста светлина и трептеше мътно в гъстите безбройни жици на дъжда, по дъждовните локви, по жълтото или червено венче на закъсняло цвете, по лъснатата кора на някоя бука, по мокрите скали, по цялата земя между стеснения наоколо хоризонт. Сега и шумът на дъжда бе станал по-друг, шляпаше и шуртеше еднозвучно по размекналата се, прогизнала земя, по която бяха потекли кални потоци и вади. Войниците се криеха под шатрите и навесите, оттам се чуваше глуха врява, понякога вик и крясък, ще избухне и смях, който бързо заглъхваше в плътния шум на дъжда. Вън стояха само стражите, наметнати с някаква по-дълга дреха, чиито мокри краища висяха край нозете им, а по железния шлем, по лъснатото острие на копието се стичаха едри водни капки. Те примигваха от ситните, студени пръски по лицата им, някой едва ще подигне присвити очи към високите крепостни стени насреща, дето също плющеше и се стичаше дъждът, а по запустелите площадки и тук-там между зъберите, щръкнали срещу ниското сиво небе, се мяркаха също такива стражи. Долу рядко ще изтича някой от шатър до шатър или от навес до напее, или друг някой ще побърза да навиди коня си, да обърше с длан мократа му, лъснала се задница.
Дъждът не престана през целия ден и наоколо нищо не се промени. Пораздвижиха се войници едва около обед, когато се раздаваше храната, също привечер, от шатър до шатър и край огнищата, над които се виеше и пълзеше сивкав пушък, негли също натежал от влага. Неусетно настъпи нощта, без залез, без луна и звезди. Появиха се за някое време светлини тук и там, но скоро ги погълна черна тъмнина, остана да свети дълго само четвъртитият отвор на царския шатър. Ала тая нощ тъмнината, която покри всичко и всичко изпълни, не замлъкна, не затихна нито за миг — дъждът непрекъснато шумеше, бълбукаха потеклите води, глухо ревяха придошлите потоци и реки.
Така през цялата тази нощ, също и на другия ден, така цяла една седмица. Отваряше се и се затваряше небето едно и също, людете преминаваха от тъмно на светло, от същата тъмнина в същата здрачна светлина като насън, като в някакво безкрайно пътешествие и не мислеха, не знаеха къде ще стигнат. Не мислеха и сякаш бяха забравили кога бе започнал дъждът, не знаеха и кога ще спре. Да бяха поне по хижите си, на сухо под ниските сламени стрехи, или да плющи дъждът горе, по якия покрив от тежки, зеленикави плочи, та и боляринът ще бъде далеко от тебе, ще се крие и той в кулата си, ще гледа от високия прозорец едва просветналото небе и долу потъмнялата земя. Тук сега водата бе проникнала навсякъде, през коравото конопено платно на шатъра, през тревистия покрив на навеса и дълбоко в самата земя, просмукала се бе и в дрехите, пълзеше като студена змия и по голия гръб. С водата дойде и студ, лепнеше като влагата по тялото. Войниците не можеха да запазят искра по измокрените огнища, не можеха да стъкнат огън дори за котлите с мокра шума и съчки. Нямаше къде да опекат хляб, месо, къде да стойлят дори ръцете си. Не се чуваха често ни думи, ни разговори, а по-често ще изръмжи някой, ще изкрещи, та и ще се нахвърли да се бие с другаря си за нищо и никакво.
Като стражите и царят също — все ще го видят войниците да стои на дъжда или да ходи някъде с дългата си наметка, с нахлупен шлем. Той не искаше да го придружава никой, да се мокри още повече с него без нужда, нито дори Радой, сянката му. Но той, царят, който бе довел всички тия люде тук, в тая вода, не биваше да стои все на сушина, да се крие в шатъра си.
Самуил се спираше да поговори със стражите — да не мислят, че са забравени в тоя неспирен дъжд; отиваше да погледне тук и там, да се поослуша дори и в нощната тъмнина — врагът никога не спи; отиваше да погледа и морето, сиво и то като надвесеното небе — дали още се мяркаха по него кораби като тъмни черни петна в сумрачната далечина. Царят влизаше с мократа си наметка и под навесите, в шатрите, при войниците си.
Тясно беше навсякъде и мокро, миришеше на влажна животинска кожа, на влажна вълнена дреха. Като влезеше царят в шатъра или под навеса, всички ставаха и дори излизаха вън, на дъжда, да му сторят място, но той не отиваше да седне, да се разположи, а заставаше с тях, караше ги всички да се съберат под стряхата.
— Е, какво? — ще попита царят. — С кое е по-трудно: с яденето или с мокрото?