Той питаше направо и войниците не го лъжеха: простият човек все гледа да си каже каквото е на сърцето му. Ако не се решаваха да му отговорят и те направо — мълчеха, подсмърчаха, гладеха мокри бради и мустаки. Но повечето му отговаряха и рядко ще изрече някой угодлива дума.
— И с едното трудно, и с другото, царство ти…
— То, мокрото, и храната разваля. В костите чак прониква.
Самуил искаше да ги задържи, докато се оправи времето, та да удари още един път Солун. Това беше на сърцето му и в мислите му. Но той виждаше, че не ще може да вземе тоя град. Дошла бе нова ромейска войска и продължаваше да идва по море дори и сега, а и лошото време. Тоя широк път той не можеше да затвори. Войниците му трябваше да се нахвърлят върху крепостните стени с голям гняв и ярост, а нямаха повече воля за битки, не вярваха, че могат да вземат тоя град. Всеки жив човек се бои от смъртта и не се решава да тръгне направо срещу нея, ако няма нещо да го подтиква, па макар и против волята му; да го кара царят или челникът, да го блазни плячка, да се разгорещи кръвта му и да се качи в главата му, да го замае и упои. И винаги се надява човек, че смъртта и в най-голямата битка може да го отмине. Има и нещо примамващо в тая игра със смъртта, някава парлива сладост, като в лова на мечки или глигани. Самуил знаеше всичко това за човека, но виждаше, че то липсваше у войниците му. И все пак той подхвърли тук и там, подпита:
— Времето, като всяко време, лошо или добро, ще премине. Като сме дошли дотук и битки добри водихме, така ли ще си отидем?…
Войниците отговаряха:
— Като не можем да преминем тия стени, все тука ли ше стоим? След тия дъждове и други ще дойдат, и зимата ще дойде.
— Ние да си отидем сега, после може пак да дойдем.
— Отдавна сме на крак, откога още…
— Няма да се върнем с празни ръце.
Това бе заседнало в мислите на войниците му. Той не можеше да ги държи повече тук с полза на царството, с тия мисли в главите им. Нямаше в тях вече ни гняв към врага, ни жажда за плячка, ни ловджийско настървение. Те мислеха само за хижите си, за зимна почивка край огнището.
През първия ден, когато престана да вали и сивото есенно небе се дигна по-високо, засия по-силно, царят се качи на кон и поведе всичките си най-близки люде. Слезе малката конна дружина на морския бряг, не много далеко от мястото, където и градската крепостна стена влизаше във водата. Светеше сега и морето в далечината като ново сребро, а тук, по-близу, водата беше зелена и надълбоко се белееше ситният морски пясък, виждаха се като черни дрипи в зелената вода и лигави водорасли. Следван от дружината си, царят тръгна по самия морски бряг, та морската пяна се плисваше и в копитата на конете. Някъде конските копита потъваха меко в мокрия, потъмнял пясък, някъде тропотеха глухо по твърда земя, някъде чаткаха по голи камъни, а морските вълни се плискаха о сиви и черни скали, които навлизаха дълбоко навътре в морето. Царят най-сетпе каза що търси по морския бряг:
— Тук някъде може да се направи работилница за големи кораби.
Никой от приближените не подзе думите му. Никой българин не беше правил големи морски кораби — ни цар, ни какъвто и да е човек. И Самуил не каза нищо повече, като да се боеше и той от смелите си мисли. Дълго стоя загледан в морето, заслушан в равномерния му шум, който се повтаряше като живо дихание от началото на света и нямаше да спре до самия му край.
Щом се върна в стана край обсадения град, царят изрече повеля да се готвят войниците за път към родните краища. Виждаше той какво голямо оживение кипна по целия стан. Войниците се радваха и не скриваха голямата си радост. Царят си казваше: „Стига ни това… Засега стига и това…“ За обеда тоя ден той събра под един навес синовете си, зетьовете си, племенника си и всички войводи, за пръв път от много време. И тук, пред всички свои най-приближени люде, изказа докрай мислите си:
— И тоя път не можахме да вземем Солун… това градище. Вие не се учудвайте, че споменах за кораби. Споменах и остана мисъл в ума ми. Кораби са нужни за морето и за тоя град. Някога нашите деди с еднодръвки… Е, ние си отиваме оттук по-радостни. И, чини ми се, не само защото си тръгваме за дома. Бихме се добре до стените на Солун, хванахме и наместника на Василия в тоя град. Събрахме и добра плячка. Няма да се върнем с празни ръце и като подгонени. Такава радост и такова доволство беше нужно за нашите люде; да знаят, че не са ходили напразно и пак да тръгнат с добри надежди, когато стане време.
Войската потегли още на другия ден; никой нямаше търпение да чака повече. Времето беше все още мътно, с облачно небе и с бели мъгли в далечините. Позабавиха се доста българите, докато преминаха Вардара с обоза, с многобройния добитък, който бяха забрали от Византия, но небето си оставаше все така навъсено. Едва когато наближиха Воден, настигна ги ведро утро със синьо небе, но по високите планински върхове блестяха вече бели, снежни капи.