Царят чу и свои мисли в думите му, но рече:
— Това у тебе са богомилски мисли. Старата омраза у тебе.
— А и той с нищо не се е променил, боляринът — изпъна гърди Рун, като че ли искаше и с тялото си да се противи на царя. Сетне пак се върна на първата си мисъл: — Предателят може да се е скрил и в самата ти пазва, царю…
Самуил рязко се приведе към него:
— Говори по-ясно.
Рун изкриви глава, като да искаше да го набоде на рогата си, светна бялото на очите му и рече той с издрезгавял глас, бързо, задъхано:
— Най-напред най-близу до тебе… Племенникът ти — добре. Но ти не забравяй, че уби баща му, майка му… Не, не, почакай, царство ти! Двамата ти зетьове са люде от чужда кръв и език. Полемарх също…
Царят се придръпна:
— Що говориш ти!… Тогава и децата ми… Децата ми са ромеи по майка. Ти си обезумял!
— Като рекохме да търсим, ще търсим навсякъде. — Рун сякаш се бе уплашил от собствените си думи и гласът му бе позатихнал. Но той продължи: — Децата, то е друго нещо. Яка е връзката им с тебе и с кого ще им е по-добре, отколкото с тебе. Но другият, чуждият, винаги може да се отдели от тебе, от омраза към тебе или за по-доброто, което може да получи от друга ръка.
— Млъкни, млъкни! Ако трябва да се съмнявам в децата си дори, къде, у кого ще намеря опора, вярност? Това е страшно — да живееш между людете, да бъдеш цар и да не вярваш в никого. Нека по-добре всичко да загине!
— Така — преглътна Рун, а гласът му бе ослабнал още повече, — така ти сам връзваш ръцете си, сам слагаш прегради пред себе си с такива думи за вярването и за невярването. Ти сложи ръка и опитай…
— Млъкни, млъкни и слушай! Следи ти с четири очи, слухти, има враг между нас. Следи, но там, където е нужно, и без чрезмерна злоба. И никому няма да падне ни косъм от главата, докато не попаднеш на ясна следа.
Рун се поклони прекалено дълбоко, със сподавена въздишка. И все пак не се сдържа:
— За кучето… кучешката работа.
Самуил го погледна един миг, после пристъпи и го прегърна:
— Човече… Без злоба! Ти си най-верният страж на царството.
Яков Рун подсмръкна, притисна за миг глава върху рамото на царя и после бързо, дори грубо се откъсна от прегръдката му. Той криеше очите си, за да не види царят появилите се в тях сълзи. И каза сърдито:
— Ще следя с четири очи. Ще съдиш ти, а не аз. Аз никому не вярвам. Сатаната върви навсякъде с човека.
Той пак се поклони и бързо излезе.
За десетина дни събра се в Преспа цялото царско семейство; дойде и Мирослава от Драч, после и Теодора-Косара от Крайна. Давид Мокри, незаконороденият, се настани пак в малката си къща, но баща му питаше всеки ден за него и го държеше на трапезата си заедно с цялото семейство. Наближаваше Божик и едва ли не всеки ден се изпълняваше по някой старовремски обичай, та в царския дом започна някаква постоянна празничност. Правеха се приготовления за големия зимен празник — жените в къщата и с облеклото, а мъжете ходеха на лов и търсеха млади глигани за божикните трапези. Това като че ли не стигаше за развеселените сърца, та взеха всички да подканят с все по-голямо усърдие Денница, най-младата царска щерка, за скорошната й женитба, въпреки че още не беше намерен приличен за нея жених. Всички искаха да се покажат весели и понеже не на всички беше наистина весело, улавяха се за празника и за Денница. Най-напред искаше да бъде весел царят и сетне всички с него. А иначе и той, и всички около него таяха свои по-други чувства в сърцето си. Все пак поразведри се лицето дори и на Рипсимия Самуилова.
Всички се стараеха да угаждат на царя, а Ирина Радомирова гледаше да нарежда целия живот в царския дом по негова угода. Това беше от обич към него, но също и да възцари себе си в тоя дом сега, след смъртта на царицата. Като го правеше искрено за царя, правеше го с още по-голяма смелост и за себе си.
Малко преди това Ирина бе родила третото си дете. Сега царят имаше наследници и на наследника си, та с това Ирина бе изпълнила най-важния си дълг към царския престол. За Петър-Делян, първия Радомиров син, вече никой не споменаваше; не споменаваше и Самуил, въпреки че не беше го забравил. Ирина се бе оправила след раждането, разцъфтяла се бе голямата й хубост. Засилил се бе огънят в сърцето й, който блестеше и в очите й, пречистил бе цвета на кожата й, държеше стройната й снага права и напета, гласа й плътен и ясен. Още за първия общ обед тя застана като домакиня в къщата и сама нареди всички на общата трапеза, да запази нужното приличие, но и за да покаже всекиму мястото, което му се падаше. Мъжа си тя сложи до царя, на дясната му страна, а тя самата седна на лявата му страна и оттам се разпореждаше за всичко. На последното място, на левия край на трапезата, сложи Ивана-Владислава, който беше всъщност вън от царското семейство; тя го нареди и след незаконородения син на царя и за да покаже предимствата на Давида Мокри, каза гласно, та всички да чуят: