— Седни тук, по-близу до баща си; той все иска да те вижда.
Момчето седна на отсрещната страна на трапезата, между двете си неомъжени сестри, и Рипсимия силно побледня, понеже го мразеше и не го признаваше за свой истински брат. Така нареди Ирина по-късно и двете си омъжени зълви, когато те дойдоха една след друга в бащиния си дом. Теодора-Косара сложи до себе си и по-близу до царя — не само защото Косара беше съпруга на княз-владетел, но и защото я обичаше повече. Мирослава Ашотова не хареса определеното й място, оскърби се, та при следващото събиране на трапезата побърза да седне до мъжа си и всички от редицата трябваше да се изместят наляво. Ирина Радомирова поиска да покаже своята власт като съпруга на царския наследник и да удари непокорната. Тя каза и пак всички я чуха:
— Мирославо, мила моя зълво, ти вече отдавна живееш е ромеи, а ромеите твърде много почитат реда на трапезата, нели? — Сетне добави: — Но ти тук, вижда се, не можеш да се отделиш от съпруга си, от преголяма любов.
— Да, отдавна не съм го виждала — отговори Мирослава и продължи с остро светнали очи, макар и с усмивка на въздебелите си алени устни: — Ти, мила моя снахо, трябваше да се сетиш за това, преди да ме сложиш далеко от него и на самия крайчец на трапезата.
— О, прощавай… Аз държех повече за приличието и добрия ред, отколкото за обичта между нас. Ако беше за нашата обич, трябваше да те сложа до себе си или аз да дойда при тебе.
Засмяха се всички, които разбраха истинския смисъл на тия думи на Ирина Радомирова. Мирослава Ашотова не успя да й отговори и само гъста червенина изби по нейното хубаво, възпълно лице.
Различни бяха взаимните чувства на всички тия люде от едно семейство, но не всички ги показваха такива, каквито бяха. Някои от тях и се обичаха, но повечето определяха своите отношения според притезанията си около царя. Царят не можеше да забележи това, както го забелязваше Иван-Владислав със своя ястребов поглед. Забелязваше го и Ирина Радомирова.
Царят се радваше на всички тия свои най-близки люде, на тия общи трапези и срещи, опитваше се да поддържа сред тях веселост, като караше дори да се пълнят по-често чашите на мъжете, шегуваше се, искаше да му попеят, да му посвирят дъщерите на забравената арфа на майка им. Но това беше повече жажда за радост, нежели истинска радост на сърцето му, което и сега беше претоварено с грижи и тревоги. Той понякога така се вдаваше в своите мисли, че забравяше да сложи залъка в устата си, и се сепваше от настаналата тишина около него — сътрапезниците му се умълчаваха, като го виждаха така замислен и угрижен. Тоя път всичко бе свършило някак по-добре и той можеше да си почине по-спокойно поне тая зима, но не можеше да задържи мисълта си, която летеше напред. Предстоеше му и може би скоро решителна битка с Василий Втори и нека, най-сетне. Ще си помисли той за всичко, ще се погрижи добре за всичко. За тая неизбежна среща знаеха вече и мислеха, готвеха се волно и неволно всичките му люде, целият народ. Като се вървеше тридесет и пет години по един и същ път, в една посока, не можеше да не се направи още една стъпка, последната стъпка, силом или милом. Натам течеше потокът и повличаше всички… Но като огън в самото му сърце, като черна сянка над всичките му други мисли, грижи и кроежи беше мисълта му за предателя. Царят не се чувствуваше сам със себе си нито в шатъра, нито в стаята си тук, нито дори в най-скритите си мисли. Някой го дебнеше непрестанно, надзърташе негли в самата му душа. Кой беше той, кои бяха те? След последния си разговор с Рун царят се заглеждаше с подозрение във всекиго, дори и в своите двама зетьове, макар и против волята си. Люта змия бе го захапала право по сърцето и не можеше сега той да не се оглежда, да не се заглежда във всяко лице, предателят беше някъде наблизу и толкова пъти вече бе изпреварвал делата му. Нямаше радост в сърцето на царя, имаше само жажда за радост и той стискаше между пръстите си, в ръката си забравения залък, недопитата чаша.
На дясната му страна винаги сядаше Радомир. Царят забеляза, че той често дигаше чашата си; смехът му гърмеше из цялата трапезария; добродушни бяха шегите му. Да беше запалил бог повече светлина в разума му… Един ден ще стане цар — ето още една грижа за бащиното сърце, но то бърза да се успокои: дано синът бъде по-щастлив, с мирно и силно царство; той ще привърже към себе си верни люде с доброто си сърце, ще бъде страшен и с меча си. И слава богу, че се свърза с такава жена…