На лявата страна на царя седеше Ирина Радомирова. С нея се чувствуваше, че има вече господарка в царския дом, както някога, докато беше жива царевата майка Рипсимия. Агата, царство й небесно, не обичаше да се грижи за своя дом и всичко оставяше на слугите. А сега слугите усещаха твърдата ръка на новата господарка; виждаше се това по целия голям дом, виждаше се и тук, на трапезата; достатъчно беше Ирина да пошушне, да посочи с поглед, да кимне и всичко се изпълняваше най-добре. Слугите я гледаха с предани очи. За блюдото на царя се грижеше тя самата, също за чашата му. Взимаше от слугите каквото беше нужно и сама го слагаше пред него. Боляха го често зъби напоследък и тя нареди да му приготвят по-мека храна. Следеше и чашата му да бъде пълна, но той никога не я изпразваше докрай. Когато царят се умълчаваше, Ирина го заприказваше с нещо весело или го намесваше в общия разговор. Самуил чувствуваше нейната близост, грижите й за него, вниманието й. Тя му напомняше повече за неговата майка някога, докато бе жива, нежели за Агата, съпругата му; Агата и за него всичко бе оставяла на слугите. Напомняше му също и за Биляна, за големите грижи на милата покойница някога. Той се радваше на тойлите грижи на Ирина и си спомняше за своята майка, спомняше си с позатихнала горест за Биляна. Слава богу, че Радомир се бе свързал с такава жена, ще бъде тя крило на рамото му.
Ашот Таронит, който на трапезата сядаше срещу Ирина Радомирова, често я поглеждаше с насмешка, дори със скрито презрение. Тя беше ромейка, а се бе приспособила към грубия живот на българите; живееше и тя като тях, хранеше се като тях, обичаше храната им и всяко нещо, което те обичаха. Той й говореше на ромейски, а тя му отговаряше по-често на български.
— Ти забравяш вече родния си език — каза й еднаж Ашот.
— Мой език сега е българският — отговори му тя. — И твой също, княже, щом живееш и се свърза с българите. Но ти още не си научил добре тоя език и не си много склонен да говориш на него.
Самуил чу думите й и обърна поглед към своя зет. Остана някак изненадан от смутеното му, сърдито лице. Стори му се, че Ашот се почувствува изобличен в някакъв скрит грях. „Да — помисли си царят, — не се сдружи той с нас, макар да влезе в моя дом, не ни обикна като свои, остана по-далеч от нас…“ Ашот забеляза погледа му и се смути още повече, лицето му пламна. Тревожната мисъл на царя се бе насочила към него, но не отиде докрай — царят и не помисли да изпрати Рун по следите на своя зет.
Успокои се още повече царското сърце, когато премести той поглед върху другия си зет — Иван-Владимир. И дори се изпълни с радост сърцето на царя, усмивка озари лицето му. Сръбският княз седеше спокойно на мястото си срещу него, изправил хубавата си глава; косите му лъщяха от чистота, също лицето му, едрите му ръце и всичко по него беше чисто и хубаво. На гърдите му, върху горната дреха от светлосива мека вълна, извезана по яката и краищата на ръкавите със сребро и синя коприна, блестеше тежък златен кръст на златна верижка. Други накити и знаци князът нямаше. Той бе привършил с яденето си, строго постно, отшелническо сега, на няколко дена преди Божик, а чашата пред него беше пълна с вода. Князът следеше с внимание разговора на трапезата, кротък и сговорчив, но когато не беше нужно да слуша или да отговаря някому, той бързаше да се обърне със светнало лице към жена си, която седеше до Ирина Радомирова насреща. А Косара вече очакваше погледа му, просияваше и нейното лице, унасяха се те един в друг, не можеха да се нагледат. Не бяха се виждали отдавна, но сега бяха непрекъснато заедно, спяха заедно и пак не можеха да се нагледат. Това беше някаква нужда за тях, да се гледат, да бъдат заедно, да бъдат наблизу. Когато трябваше да свършат нещо, да изслушат някого, да отговорят, те бързаха да свършат всичко добре и вече се търсеха с поглед. Това беше някаква нужда и глад на душите им и колкото да бяха сдържани и благочестиви, не го криеха от людете, Присмиваше им се понякога само Иван-Владислав, но всички други им се радваха — такава беше тяхната обич.
Иван-Владислав се присмиваше на всички в ума си, а когато беше възможно — и в очите им или пък с коварно доброжелателство. Присмехът му идеше от голяма гордост и от презрение към другите. Той сядаше на последното място на трапезата, но слугите слагаха най-хубавите късове в неговото блюдо; бояха се най-много от него, но и той умееше да поиска най-хубавото.
Не пропущаше и разговорите на трапезата, но повече за да покаже знанията си, остроумието си, да покаже себе си пред другите и над другите; да покаже и своята лицемерна почтителност към царя. Той и мълчеше много и дори предпочиташе да мълчи, да бъде сам с мислите си. И как би могъл да изкаже гласно всичките си мисли?… Като беше на последно място след всички тия мъже на роднинската трапеза, той мислеше за всички и за всекиго поотделно как ще го отстрани, как ще разчисти пътя си до първото място, до мястото на царя.