— Тогава… ти!
— Не: първо ти и след това аз. Ние с тебе трябва да се сдружим за доброто на царството.
— И после… По-нататък? — Тя не дочака отговора му и продължи: — Ти искаш да ти дам думата си и да тръгна с тебе, а после… един ден да станем цар и царица. Дълъг път, но ще го минем… с помощта на дявола. Ще отсечем няколко глави и…
— Никога… нито през ума ми е минавало! Цар аз не искам да ставам. Аз само за царството…
— Не ми говори повече. Всичко ми е ясно. Аз те познавам, о, много добре. Ти не за пръв път… И не виждам ли какво говорят очите ти? Там ние жените четем по-добре. Върви си, човече. И не знам дали трябва да премълча и сега това, което чух от устата ти.
Владислав стана, погледна я и рече с глас, който искаше да бъде тъжен:
— Един ден ти ще си спомниш за всяка моя дума.
Той я погледа още няколко мига, но княгинята не каза нищо — чакаше го да си отиде. Владислав се поклони дълбоко, тържествено и се отправи към вратата. Тук той изеднаж се обърна:
— Дойдох и за Мария, жена ми. Болнава е, съсипва се с децата. Поучи я…
Ирина пак нищо не отговори.
Мъжете се върнаха от лов по тъмно и царят веднага се прибра в стаите си. Владислав, Ароновият син, влезе в царските покои. Царят му се зарадва. Той бе полегнал и оттам му махна приветливо с ръка:
— Влизай, влизай… Поуморих се аз днес… А ти защо не си на вечеря? Да послушаш ловджийските хвалби на Радомира? Седни по-близу. Тъкмо да ме поразговориш. Ти какво…
Владислав мълчаливо седна. Сетне въздъхна:
— Не ми е весело, чичо. За Мария съм загрижен… говорих и с Ирина, но… — Той изеднаж се обърна към царя и лицето му беше изображение на скръб, на най-голяма грижа, но и на решителност, с неговите черни, бляскави, строги очи: — Но то е нищо. Мисля, аз и се тревожа, царю мой, за царството ни. Откакто ти ми говори за предателство… нямам покой. Прости ми, ако сгреша… аз само пред тебе и само от добра воля… Може би дяволът ме мами и ми внушава… но нека с тебе като пред изповедник, поне да се освободя от тия си мисли. Грешният аз… нищо не съм видял, нищо не съм чул, но… мисля си… много вече чужди люде, с чужда кръв стоят и са най-близу до тебе. Ашот, Иван-Владимир, Ирина, пък и моят тъст Полемарх. Прости ми, боже, но ето с такива мисли се боря аз.
Царят мълчеше, но се виждаше, че не пропуща ни една дума и когато Владислав замълча по-дълго, попита нетърпеливо:
— Какво мислиш по-нататък?
— Не мога да кажа нищо по-нататък. Само пред тебе… да освободя сърцето си от тая мъка. Но ако ти решиш, само ако ти решиш… да се позавърти някой най-верен човек около Ашота. За Ирина нищо не мога да допусна дори и неволно. Ето, царство ти, трябваше да ти кажа и казах. Аз само заради царството ни…
— Ти сам казваш… нищо не си видял, нищо не можеш да потвърдиш.
— Те нищо да не усетят… Да не ги оскърбим.
— Кои те? Ти все пак мислиш и за Ирина.
— Оставям всичко в ръцете ти, царю, както в ръцете на бога. И себе си оставям… ако мислиш, че върша престъпление и клеветя най-близки роднини.
Царят мълчеше с потъмняло лице; светлината на сложен наблизу троен светилник трептеше, люлееше се по лицето му, по ръката му, както я бе отпуснал на гърдите си и изглеждаше тя уморена. Владислав забеляза и тая уморена ръка, и голямата скръб по лицето на царя. А царят мълчеше.
Ето и племенникът му като Рун. Той не се съмняваше в добрата воля, в добрите намерения на Яков Рун — вярното куче на царството, не се съмняваше и в добрите намерения на племенника си. И как ще живее отсега нататък с тия свои люде, които ще подозира в най-тежък грях? Ирина! Ашот! Но с него беше и Мирослава, родната му щерка… Може би ще бъде по-добре и за тях да накара някого, да накара Рун да проследи… Ще ги очисти от подозрения, ще освободи и той сърцето си от тая мъка… Не, не! Сърцето му не можеше да приеме това, той се приподигна рязко, подпря се на лакът. И махна с ръка към племенника си насреща, като да искаше да прогони отпред очите си някакво грозно, страшно привидение:
— Иди си! Иди си… Ще помисля. Аз ще помисля…
Владислав стана. Той виждаше мъката на царя, която сам бе създал, и не искаше да я облекчи нито с една дума. Поклони се и излезе.
Царят отпусна нозе на пода, сложи в скута и двете си ръце, като да бяха премалели и двете. Дълго стоя така, а в главата му се биеха и блъскаха все същите мисли. Влезе Радой да му помогне да се приготви за нощуване. Дълго ходи, влачи нозе нагоре-надолу по стаята, приготви леглото му, нощната му дреха, прошепоти нещо неясно, без и сам да се усети. И да беше си отишъл оттатък, в своята стая, но и той, верният слуга, трябваше да долее отрова в сърцето на царя.
— Чакаха те — продума слугата докато привършваше своята всекидневна работа в царската спалня. И продължи: — Чакаха те за ве-вечеря… Повикаха ме да ме питат. Снаха ти ме повика. Да не би да си болен. Като си цар, всеки ще те чака и търси… После и сами добре се навечеряха. Поотпуснаха се повечко без тебе. И от виното повечко си наляха. И сърбинът, и князът…И той пи повечко тоя път. Като изви един глас!… Събраха се отвън всички слуги, и те да послушат. И аз с тях, притегли ме. Хубави песни пя. Да се не начудиш, такъв един… като сссветец. И той с две лица…