— Добър… Какво е това настървение срещу Византия! Ако искаш да знаеш, за нас е по-добре да бъдем приятели с нея и да сме под нейно покровителство. Тя е много силна, много!
— Силна е — повтори след него Мирослава, но сякаш за да го задържи по-дълго така приведен към нея, дори посегна към брадата му с върха на пръстите си: — Чувала съм да казва и татко същото. Но вие защо не станете приятели, а воювате…
Ашот хвана ръката й и я задържа:
— Вашите люде не знаят как се държи царство и ще го загубят, вярвай ми.
— А ти кажи на татко. Той ще те послуша. Ти си така умен!
— Той няма да ме послуша. И никой от тях няма да ме послуша. Но ще си строшат главите. Бог да им е на помощ.
— Ами ти… Ние с тебе? Ти ме плашиш…
Той се приведе още по-ниско към нея, целуна я леко по хладната буза:
— Аз мисля за нас. С мене ти се не бой от нищо.
Мирослава като че ли не разбираше добре какво й говореше Ашот. Тя се радваше, че той беше толкова близу до нея, притисна се към него и не думите му, колкото и да бяха тревожни, а неговият приятен глас чуваше тя по-добре и с наслаждение.
Две недели по-късно при царя влязоха княз Иван-Владимир и съпругата му Теодора-Косара, втората царска щерка след Рипсимия. Заговори най-напред князът:
— Дойдохме да те помолим, царство ти, да ни позволиш да се приберем в своя дом. Аз имам своя земя и свой народ и трябва да бъда там, дето е народът ми. Ако стане нужда ти пак да ме повикаш, аз ще дойда, където ме повикаш. Мисля, че тук вече не съм ти нужен и съм нужен повече на моя народ.
— А ти, щерко, и ти ли искаш да оставиш баща си? — попита Самуил.
Косара се приближи, сложи глава на рамото му и рече:
— С тебе винаги ми е било добре, господарю мой и татко. Но… — обърна се тя към съпруга си: — Но ето такава е съдбата на всяка жена и така е според святото слово, което свързва мъжа и жената завинаги: да бъде тя винаги с него.
Царят се поотдръпна, както бе излязъл по-напред, за да ги посрещне, поотдръпна се и седна на един стол. Той гледаше с радостни очи ту единия, ту другия, драго му беше да ги гледа. Посочи им столове насреща:
— Седнете.
Те седнаха и Косара продължи:
— Там ме чака и моята малка щерка, татко.
Тя искаше да направи раздялата още по-необходима, за да не помисли царят, че бързаше да се разделя с него. Хубавото й лице и умилният й поглед, който тя не сваляше от баща си, показваха, че наистина скърбеше поради скорошната раздяла с него. Скърбеше и царят за своята най-любима щерка, но и се радваше на нейната скръб за него. Той й каза:
— Ето виждаш как е: ти искаш да се разделиш с мене, твоя родител, а бързаш да отидеш при детето си.
— Така ще бъде и с мене някога, татко. И мене някога моята щерка ще ме остави.
— Е… Което е от бога, то е добро. Но ти не ме забравяй и аз отдалеко ще ти се радвам. — После царят се обърна към княза: — А с тебе, зетко, може да се видим и по-скоро. Имаме ние с тебе общ път. Но както ми подаде ти с доверие ръката си, научи и целия си народ да върви с доверие с мене и с моя народ. Ние сме едно, от една кръв, и по-добре ще бъде да сме във всичко заедно. Ако Василий мине през нас, ще дойде и при вас.
— Аз бях с тебе, царю, с най-добрите мъже на моя народ.
— Беше. За общо добро. Върнахме се доволни тоя път. Но все още аз трябва да чакам Василия и да се браня от него. А копнея е цялото си сърце за деня, когато пак ще тръгна да го търся и да го намеря. За това мисля ден и нощ. Ще правим кораби при Драч, за да можем да влезем в Солун. Когато седна в тоя град, царството ми ще стане непобедимо и тогава ще дойде денят, който очаквам.
— Аз няма да те оставя, докато радееш и за моя народ, както за своя. Но дано и бог не ни оставя.
Иван-Владимир и Косара заминаха още на другия ден; бързаха и те да си отидат. Тръгнаха с коне — и те, и людете, които ги придружаваха; до тяхното място, през теснините край река Дрим и още по-нататък на северозапад, нямаше пътища за кочия. По-друг беше и разговорът, който подзеха тия двама съпрузи, когато останаха сами и свободни по пътя край брега на Голямото езеро. И тоя ден беше слънчев и ведър, а снегът се бе отдръпнал вече високо по планинските стръмнини. Тук-там по припеците, край голите още храсти се синееха по влажната земя между посивялата ланшна трева и прогнила шума ранни теменужки, гъсто една до друга. В свежия въздух се носеше и техният дъх, който стига чак до сърцето на човека като оживял копнеж. Княз Владимир яздеше току до жена си, коляно до коляно, и все се извръщаше към нея — дали седи добре тя на седлото. Те мълчаха дълго и мълчаливо се радваха на светлия предпролетен ден — какво можеха да говорят за разтворилата се божия хубост, за дъха на теменужките, който се ражда от затойлената земя? Първа заговори Косара, като вървеше подир мислите си: