— Да не беше ти и да не беше детето ни, не бих се отделяла никога от татко.
Владимир пак я погледна, както беше от дясната му страна, и рече:
— Ти не би могла да бъдеш навсякъде с него. Той е цар.
— Бих го обичала само него, след бога. Чини ми се, че никой не го обича достатъчно, дори и ние, децата му.
Князът се загледа в щръкналите уши на коня си, без да ги вижда; вървеше и той подир мислите си, търсеше ясни думи:
— До него никой не може да стигне. Никой не вярва с неговата вяра. Бог изпраща между людете такива мъже, за да ги водят към добро.
Замълчаха те и двамата, един до друг с конете си. Неколцина от людете им яздеха недалеко пред тях, а по-далеко зад тях скърцаха двуколки; там бяха другите им люде, между които също имаше трима съгледвачи на Рун.
Княз Иван-Владислав не се чувствуваше най-добре в царския дом, дето беше последен. Някога той се бе прилепил към чичо си и търсеше неговата закрила; беше още слаб, невръстен, унижен поради позорната смърт на баща си. Някога живееше по милост и бе потиснал, прикрил чрезмерното си честолюбие. Сега той стоеше здраво на нозете си, имаше свой дом, свой полк, виждаше се по-горе от всички, при все че беше принуден да сяда на последното място на царската трапеза. Когато започнаха да се разотиват всички от царския дом, Владислав дълго се бори с мисълта да остане сам с чичо си и да влезе под кожата му, но вече много му бе дотегнал унизителният ред и подчинението, което трябваше да спазва близу до царя, искаше да се почувствува сам господар в дома си. И не би го оставила Ирина Радомирова да живее сам под един покрив с царя. Той помоли да си отиде в Охрид със семейството и Самуил не го задържа.
А сина си Радомира царят сам изпрати в Обител.
Радомир не се застояваше в бащиния си дом, ходеше на лов, губеше се и по няколко дни в околностите на Преспа. Царят му каза:
— Тебе нищо не може да те задържи тук, на острова.
Радомир му отговори с непремислена откровеност и, както винаги, с думите, които първи дойдоха на езика му:
— Тук може да се лови само риба, пък аз не обичам риболова.
— Тебе в Обител ще ти бъде по-добре. Там горите и планините са по-близу.
Радомир се засмя някак виновно, ала и сега не скри истинското си желание:
— Е, да, татко… Обичам аз Обител.
Като чувствуваше, че Ирина ще се противопостави на мъжа си, Самуил се обърна към нея:
— Идете, идете в Обител.
Ирина не искаше да покаже непокорство, та каза:
— Не е само ловът… Там го чака едноръкият.
Радомир се засмя още по-силно и цял се изчерви, очите му се напълниха с влага. Царят попита:
— Кой е тоя еднорък?
Ирина се позабави с отговора си, но царят го очакваше. Тя погледна мъжа си, дано той да отговори, но после рече:
— Ромей. Радомир го рани, без да иска, и той загуби ръката си до китката. Сега Радомир му е все длъжен, но е и забавен човек едноръкият. Обича и доброто вино.
Отговорът й не беше много ясен, имаше в него и някакъв укор, но царят не попита нищо повече, а насърчи сина си:
— Ти не го изоставяй, щом си виновен пред него. — Той добави: — И не е много весело да се живее под един покрив със стар човек.
— Татко… аз… — сепна се Ирина.
— Знам, щерко — бързо я прекъсна царят. — Драга ми е твоята привързаност. Но идете, идете в Обител, поживейте там сами. И това е нужно.
Княз Гаврил-Радомир и съпругата му заминаха още същия ден с децата си за Обител; замина с тях и най-малката царска щерка Денница.
В Охрид Рун имаше свои доверени люде и нареди там да следят Ароновия син що върши и с кого се среща. Прати той свои люде и с царския син, но не за него, а за жена му.
Сега царят сядаше да се храни с Рипсимия и с незаконородения си син; други на трапезата им не сядаха. В Преспа имаше люде, които биха могли да седнат на една трапеза с царя, но празниците бяха минали и не беше вече време за гощавки. Рипсимия се опитваше да домакинствува на малката царска трапеза. И някак с голямо усърдие, като да искаше да се надпреварва с някаква невидима съперница, като да искаше да покаже някому своето домакинско умение. Искаше да покаже на баща си, че е по-достойна да бъде домакиня на трапезата му от снахата, която си бе отишла. Ала нейното усърдие не беше по угодата на царя. Тъкмо защото искаше тя да го покаже, а беше и много строга със слугите. Той забеляза също, че княгинята беше пренебрежителна към Давид Мокри и явно не би седнала с незаконородения си брат по своя воля. Отдръпваше се от него, да бъде макар и с два пръста по-далеко, небрежна беше към момчето, когато трябваше да се сложи ново ядене или да се налее вино, тя дори и не го поглеждаше, нито заговаряше с него. Противно беше на царя това високомерие на законородената спрямо незаконородения. И това нейно злобно усърдие. А не можеше да каже тя ни две хубави думи, да се усмихне, като че ли храненето беше някакво наказание, което трябваше да се претърпи.