С тъга поглеждаше Самуил към своя по-малък син. Още от самото рождение на това дете в бащинската обич на царя имаше повече тъга, отколкото радост. И то не беше успяло досега да освободи сърцето му от тая тъга. Може би защото в нея беше и споменът за неговата несретна майка. Но не беше само това. Незаконороденият царски син като че ли носеше в душата си някакъв скрит недъг, някаква слабост. Той беше много мълчалив и плах за всяко нещо; виждаше се, че имаше желание да направи едно или друго, но нищо не можеше да направи както трябва. Това още повече го смущаваше и плашеше, сковаваше волята му. Не беше царският син и телесно като своите връстници; беше висок за възрастта си, но твърде слаб, с тесни рамена и с доста големи стъпала за тъничките си нозе, изчервяваше се силно и побледняваше без видими причини. Не дружеше с никого от връстниците си, пък и те не бяха много на острова. Ходил бе вече на война, а и досега най-мила негова дружка беше Малина Бабчорова, която го бе отгледала. Тъкмо с нея се спря царят да поговори един-два пъти за сина си:
— Не виждам какъв е той, какъв ще бъде. Кажи ти, която си му като майка.
— Той е много добър, честити царю. Като майка си. Много е срамежлив.
— Не говори. Не дружи с никого.
— Той говори с мене. Пита ме за всяко нещо. Смее се, когато му разкажа някаква смешка. Разказвам му приказки, той обича и сега още да ги слуша, по сто пъти разказвани. Не дружи с никого. Не иска. Бои се от людете. Само с владиката сяда понякога и сам отива понякога при него в голямата църква.
Не се зарадва много царят на тая дружба между сина му и епископ Емилиян. След една вечерня в главната преспанска църква Самуил поведе епископа към малкото му жилище в църковния двор. Епископът го въведе гостойриемно в жилището си, като видя неговото желание, седнаха сами в малката стаичка. Царят започна направо, както разговаряше винаги с епископа:
— Чух, че моят по-малък син се среща с твое преосвещенство. Нека бъде тъй, ако младата душа е жадна за християнско благочестие, но аз не желая синът ми да става духовник. Нашият род даде и един светец дори на църквата и това стига.
Самуил говореше спокойно, ала епископът усети в думите му строгост и твърдост, та и той подбра такива думи за отговор:
— Спрях го аз еднаж да поговоря с него, за да видя доколко му е познато словото божие. Това е мой дълг към всеки християнин, а той е и царски син. Никой от нас не става едно или друго в земния си живот без волята божия, нито ти си станал цар без божията помощ. Младият ти син няма да стане и войник без бога, каквито и да са твоите желания за него. Той е плах юноша, макар да не липсва храброст в сърцето му. Притиска го някакво бреме по рождение, като е син на цар и на проста селянка.
Царят се навъси:
— Аз не искам да се намесваш в живота ми както някога. Стой на мястото си, владико, и не се приближавай повече до мене.
— Говоря за твоя син, царство ти, по твое желание и в нищо не искам да ти се меся. Ти помисли за тия две половини в него. Аз няма да кажа нищо лошо нито за едната, нито за другата. Нищо лошо за благородството на царя, но също и за благородството на селянката. Ти помисли за смешението, което е станало в твоя син, и как ще се избистри душата му.
— Говори по-ясно, владико.
— Детето ти знае всичко за своето рождение, за своята майка, а и ти го държа до вчера отделно, като да се срамуваше от него. Оттук започва смешението в него и бремето на душата му. Плашат го и людете, които не на тебе, а на него няма да простят никога греха на родителите му. В душата му, царство ти, зее пропастта между два мира — твоя, царски и господарски, и простия мир на селянката, която го роди.
— Аз ще го издигна до себе си — рече царят.
— Могъщ е гласът на кръвта, царю…
Те млъкнаха и двамата.
Сега царят се заглеждаше по-продължително в по-малкия си син, като сядаше на трапезата само с него и с Рипсимия; гледаше го и мислеше за него, спомняше си какво бе чул от Малина Бабчорова и от епископа, мъчеше се и той самият да го опознае по-добре, да проникне в душата му. Това не беше трудно за Самуила, колкото и да беше детето мълчаливо и затворено, ала тъжни бяха мислите на царя и много пъти се укори той в ума си за него.
В тъжната си самота сега, сред големите си грижи и тревоги, царят се улови още повече за незаконородения. Той караше надменната Рипсимия да приглежда на трапезата по-малкия си брат, както приглеждаше него, често и без нужда, от угодничество, щом като бяха там слугите: