— Кажи да донесат чаша и за Давида. Разрежи месото му. И той е вече мъж. Той ти е брат. Покажи му как да си обърше ръцете; ти си му по-стара сестра…
Рипсимия бледнееше от яд, но бързаше да изпълни бащината си воля, а Давид се червеше от смущение и посягаше да избърше мазните си ръце в косата, която се спущаше на рамената му.
Царят започна сам да води Давида в оръжейното помещение в двореца, показваше му разните оръжия там, как може да си служи човек с тях, учеше го добре да стреля с лък, добре да хвърля копие.
— Ще идваш тук всеки ден и без мене. Оръжието трябва да се държи здраво; с него ще убиваш врага и ще се браниш от неговото оръжие.
Водеше го и в конюшните, яздеше дълго с него, когато ходеше по работите си на разни места около Преспа, отидоха те на два пъти и до Охрид. Водеше го и по войнишки помещения, по твърдините на островите в двете езера.
— Това е твоята работа и грижа, синко. Царството, людете му, войниците му, оръжието, конете, твърдините. Ти си мой син, а утре когато по-старият ти брат стане цар, ти ще бъдеш вторият човек след него в царството.
— Да, татко — отвърна Давид покорно, готов да изпълни всяка негова повеля и желание.
Беше лятна вечер, Самуил влезе в предния двор на дома си, следван от Давида. И двамата бяха е воинско облекло, макар и с леки кожени шлемове и леки плетени ризници, с къси мечове; и двамата държаха бичове. Яздили бяха дълго тоя следобед — царят бе ходил със сина си и с други неколцина челници до железния рудник на отвъдния бряг. Още щом влезе в двора, царят съгледа двама мъже на каменните стъпала пред входната врата на палата, седнали там сякаш на прохлада в тойлата лятна вечер. Самуил веднага позна Руна, който скочи, щом го видя, скочи и другият мъж след него. Царят се приближи:
— Добри ли вести ми носиш?
Такива думи дойдоха на езика му, като видя по-отблизу лицето на Рун, а погледна и стотника Йов Кондо, който го придружаваше.
— Да влезем някъде сами, царю — рече Рун с глух глас. Той отклони погледа си от царя и добави: — Такива са вестите, които донесе тоя мъж.
Царят въведе и двамата в работната си стая. Яков Рун отказа да седне и рече сърдито:
— В Драч са влезли ромеи.
Едва що бе седнал, царят скочи:
— Кога? Много ли са?
Рун се обърна към стотника:
— Разкажи.
Стотникът Кондо веднага започна:
— Точно преди четири дни, царство ти. Морето почерня от кораби. Но да почна отначало… Както ми беше наредено, аз придружих княз Ашот Таронит до Драч и останах там да го следя. Пазех се да не ме срещне, ще ме попита какво правя още в Драч. А той всеки ден у твоя тъст, царство ти, някогашния протевон Иван Хрисилий. Оттам излезе всичко, както се узна. Там са били и двамата синове на протевона, твоите шуреи, в Драч са се крили отдавна… Веднага излязоха по улиците и са постоянно със заповедника на ромеите Евстати Давномил.
— По-накъсо — рече царят. — И по-ясно говори.
— Те са наредили всичко — избърза стотникът и продължи: — Ашот Таронит и тримата Хрисилиевци, бащата и синовете му. Те сами са се похвалили, говореше се из целия град. Писали са писмо до втория Василий, люде са изпратили. Следях аз Таронита, но откъде ще узнаеш… Корабите са довтасали през нощта, преди четири дни. И веднага се изсипа войска. Нашите, доколкото имаше войска и люде от управлението, побягнаха. Които попаднаха в ръцете на ромеите, затриха ги. Също и от тамошните българи мнозина затриха. Аз се предреших с двамата мои люде и целия ден ходих и цялата нощ, но не можеше да се стои повече, пък и трябваше да тичам насам…
— Колко са ромеите? — попита царят. Той беше силно побледнял и дишаше тежко, но очите му блестяха остро и с нищо не показваше смут. Недочакал отговор, продължи: — А корабите им?
— Каза се, че са слезли шест тагми. Корабите аз ги броих: петдесет и три големи и по-малки.
В ума на царя беше непрекъснато дъщеря му Мирослава, но той не спомена името й от някакъв смътен, непреодолим страх, пък и не искаше да покаже, че се тревожи за нея колкото и за Драч. Ала стотникът Кондо сам заговори и за нея:
— Още на първия ден, царство ти, твоят зет и щерка ти заминаха за Цариград с три кораба. Викал го василевсът, така се каза.
Царят подигна колеблива ръка, мушна я под брадата си, но мигом я свали, сякаш се уплаши от това свое движение.
— Всичко ми е ясно — рече той, обърна се към Рун: — Моите роднини там са ме предали. Шест тагми войска… Нека са малко повече или по-малко. Ще стоят в Драч като нож зад гърба ми. А зад тях е морето, корабите им. Ще ги пазят и стените на Драч. Аз трябва сега да дигна половината си войска срещу тях, да ги обсаждам… няма да има край. И трябва да разкрия гърба си към Василия. Василий иска да ме удари от двете страни. Ще помислим за всичко. — Той искаше да скрие голямата си тревога, голямата си мъка, да ги потисне и в себе си, та рече на двамата мъже спокойно, любезно: — Останете да вечеряме заедно.