На вечерята в трапезарията не се спомена нищо за Драч. Пък и царят скоро се прибра в стаите си.
В малката трапезария останаха сами княгиня Рипсимия и княз Давид Мокри. Княгинята се поприведе и се огледа, като мачка, която е откраднала къс месо от готварницата. Слугите си бяха отишли, вратата беше затворена. Тя се приведе още по-ниско към незаконородения си брат на другата страна на трапезата със страшни очи и остро изсъска:
— Ти какво си мислиш… Царски син наравно с мене, с брат ми, с… Ти си копиле и майка ти беше дрипла! Не забравяй това!
Момчето се придръпна уплашено, скочи от стола си, сякаш да побегне:
— Царят ми е баща! И да не говориш лошо за моята майка!…
— Баща… Той може да има и други синове като тебе. Такива са мъжете. Къде ли не е ходил, с кого ли не се е срещал. Баща! Ти по-добре помни майка си и не се завирай между нас.
Уплашените очи на момчето плувнаха в сълзи, гласът му трепереше от безсилно негодувание:
— Аз няма да забравя майка си, макар да не я помня. Малина Бабчорова казва, че е била същинска светица…
— Ха, светица… Щом се е дала на женен мъж, а може да е спала и с други мъже. Невенчана легнала с баща ми, а той може и да не е бил първият. Той може и да не ти е баща, чу ли? Щом майка ти, такава разпасана…
— Мълчи! — изрида момчето и приповдигна ръце, готово да се нахвърли върху княгинята.
Сухото й лице, покрито сега с червени петна, сияеше цяло от нечиста радост, изблещените й очи горяха с мътен блясък. Тя също се изправи, подпря се с две ръце на масата. Момчето я гледаше с ужас; нейното възбудено, грозно лице му изглеждаше страшно, като лице на юда, която ще те грабне със зловещ писък, ще те дигне високо във въздуха и ще те пусне оттам, а ти ще загубиш ума си от уплаха. Малина Бабчорова му бе разправяла за юди и самовили, а ето сега виждаше страшна юда пред очите си. Давид не разбираше добре всичките й думи, но долавяше смисъла им, сладостта, с която ги произнасяше тя, потисканото, скритото сладострастие в задъхания й глас. Тя повлече ръце по масата и тръгна дебнешком към него с тихи, меки стъпки, приближи се с отпусната долна челюст, чуваше се бързото й сухо дишане. Давид стоеше като омагьосан, трепереше цялото му тяло от погнуса и омраза, но и от някаква приятна премала. Рипсимия се спря пред него, дигнала към лицето му криви пръсти, после замахна да го удари, но изеднаж сложи и двете си ръце върху рамената му. Преди да седне на трапезата, той бе свалил плетената си ризница и бе облякъл дреха от меко бежово кадифе, старата мома плъзна ръце по гърба му и го притисна на гърдите си, притворила клепки, стиснала зъби, близу лице срещу лице, да го докосне с хлътналата си буза. Сетне в нов някакъв порив тя дръпна ръцете си от тялото му като от огън, блъсна го, простена жално и бързо излезе от стаята.
Давид стоеше с отпуснати ръце, някаква опустошаваща горещина бе преминала през цялото му тяло, той едвам се държеше на нозете си. В ума му, в самия му мозък горяха злите думи, които бе изрекла Рипсимия за милата му майка, за царя — баща му, който може и да не му беше баща… Той се огледа като загубен в пустиня, притисна ръце на лицето си и избухна в отчаян плач.
Радой стоя дълго в преддверието, сядаше и пак ставаше да ходи, да влачи нозе нагоре-надолу по широките дъбови дъски на пода. Царят отдавна не се бе бавил толкова много за лягане. Най-сетне слугата влезе сам в стаята му — ако го изпъди, пак ще си излезе. А царят го посрещна прав сред стаята, като че ли го бе чакал нетърпеливо, в насрещния ъгъл зееше полуотворена вратата към спалнята му. Както всяка вечер преди лягане, но и не беше както всяка вечер. Царят беше същият, но и не беше същият. Дрехите му бяха същите, побелялата му коса, брадата, все още тъмните му вежди, откроените очи, но това същото лице бе изсъхнало, стойило се бе за толкова късо време и той стоеше сред стаята като човек без душа, дори и очите му бяха угаснали. Сърцето на стария слуга замря, но той бе свикнал да не се учудва на нищо и като се преструваше, че не забелязва никаква промяна, искаше да върне, да съживи царя. Слугата тихо попита:
— Ще си лягаш ли вече, или да почакам още?
Самуил не отговори веднага, но после се чу гласът му, задавен, прехрипнал: