— Дойде ли най-сетне… Ти, дърдорко! Пак ли ще ме съдиш ти, праведнико… Виждаш само недостатъците у людете, само ти безгрешен! Иди извикай и владиката. И той като тебе, право в рая ще влезе.
Радой го погледа някое време покорен, уплашен, с голяма мъка; никога не беше виждал господаря си в такова отчаяние. Сетне той мина край него — нека царят го ругае, нека го удари, нека го ритне с нога, само да излее някак мъката си. И пак сякаш нищо не бе забелязал, нищо не бе се случило. Той и не знаеше какво се бе случило, но виждаше, досещаше се, че беше нещо страшно. И тоя сатана Рун бе идвал, стоял бе затворен с царя проклетият богомил… И другият с него какъв ли огън, каква ли отрова бяха излели те в сърцето на царя… Той всичко ще му каже, всичко ще му изповяда, виждаше се, не можеше да задържи повече сърцето му някаква преголяма мъка. И Радой мълчеше покорен, преструваше се, че нищо не забелязва. Влезе в спалнята, остави вратата широко разтворена: ето, царю, той е тук; викай по него, карай му се, бий го! Стига да ти олекне. Той ти е слуга; той ти е млечен брат и ти си негов брат. Той разгъна царското легло с привични движения, потърси на мястото й нощната му дреха. Самуил стоеше все така неподвижен сред стаята и не виждаше какво правеше слугата му оттатък. После той продължи:
— …Нели аз съм я родил… плът от плътта ми. Моя родна дъщеря! И тя ме предава, с предателя отиде. Тя го въведе в дома ми, сложи го в пазвата ми. Ашот Таронит! Той ми беше враг и ми беше роб, но аз забравих. В дома си го приех, свой син го нарекох. Родната ми дъщеря ме подмами, заблуди ме и сега избяга от мене, с предателя отиде. Няма и да я прокълна, не е нужно. Нищо вече не ми е нужно… — Той се извърна към отворената врата на спалнята, където беше слугата му, но не го потърси с поглед: — Ти сега ще кажеш: щом си цар. А тебе не ти е позволено да се оставяш да те мамят, да въвеждаш своя враг в дома си! Той е враг на царството ти и не може да бъде твой приятел. Всеки ще те осъди, всеки ще те прокълне. Реки от кръв проливаш, царството държиш в ръцете си, синовете взимаш от ръцете на майките им…
Царят млъкна и сякаш се ослушваше, очакваше да чуе някакви гласове. Оттатък шумолеше слугата му.
— Защо мълчиш! — викна Самуил с гневен, прояснен глас и цял се обърна към отворената врата. — Говори! И знам какво ще кажеш. Цар! Глупец, а не цар. Търси предателя, а го е прибрал в пазвата си, в леглото на щерка си. Говори, слуго! Мълчиш. Сега всички ще мълчат около мене, пред мене, но аз знам какво могат да ми кажат. Срам! О, какъв срам… — Той изеднаж зашепна: — А сега трябва да държа още по-здраво!…
Радой се изправи пред него с нощната му дреха в ръце:
— Да беше си легнал, царство ти…
Гласът на слугата беше тих, спокоен, ласкав.
— Сега няма да има милост за никого — рече царят. — За никого! Глави ще свалям. На кол ще набивам. На коне ще разчеквам. В мъчилищата ще пращам. Да можех да я хвана сега за косата… Щерка ми! От нея ще започна най-напред… Иди ми повикай Рун! Искам да видя Рун още сега.
Слугата стоеше пред него с дрехата му кротък, покорен; голяма скръб изпитваше той, като виждаше мъката на своя господар. Гледаше го мълчаливо и мигаше, мигаше с уплашени очи. Не, Рун не! Той няма да посъветва царя за добро в големия му гняв. Той е сатана и страшилище…
— Ти сега по-добре да си легнеш, господарю… Да преспиш е тия мисли и утре, с бога напред, ще решаваш.
Радой никога не бе говорил така ясно, без запъване, с такъв добър, сговорчив глас. Царят чу и разбра всяка една от думите му. Поколеба се още някое време, после се отправи към спалнята си. Повлече нозе след него и Радой. Като влязоха и двамата в царската спалня, слугата тоз час започна работата си и Самуил кротко се остави в ръцете му. Те бяха за всичко сговорни сега, както през целия им общ и толкова дълъг вече живот, дори за всяко движение, та преобличането на господаря вървеше бързо и леко.
— Ти добре казваш: да преспя с тия мисли… В гнева си човек може погрешно да реши. За царя това не е позволено.
— Тъй, тъй, го-господарю…
— Да дам воля на Рун… А това ще рече… да пусна звяра от клетката. И това не е позволено на царя. Той трябва да държи в клетка всички зверове.
— Така е, царю.
— Да задържи най-напред звяра в сърцето си. Големия гняв, голямата болка… Но как ще спя аз тая нощ, как ще преспя…
Сложи го слугата му като дете в леглото. И все си намираше работа наоколо, за да не го остави наеднаж сам. Но царят бе надвил вече кипналата ярост в сърцето му. Вълната се блъсна в крайбрежната скала, но после се върна с тих шум и се сля, изчезна в дълбините.
XII
Няколко дни царят не излезе от покоите си, не се срещна с никого, не говори с никого освен със стария си слуга. После той повика пак най-напред Рун. Събра в Преспа всички войводи, също кавхана и всички велики боляри. Като се разотидоха те, Самуил излезе из града само със слугата си, отиде с кон и до някои от по-близките селища, отиде и между рударите. Срещна се на два пъти и с епископ Емилиян. Людете, с които се срещаше, виждаха, че за това късо време той се бе променил много. Косите, мустаките, брадата му бяха побелели още повече, та лицето му изглеждаше още по-тъмно. Изсъхнала беше и снагата му, виждаше се дори и по дрехите. Ала очите му сега горяха още по-силно; бяха се откроили повече, блестяха издълбоко и гледаха строго. Измършавялата снага бе станала сякаш по-здрава, по-силна; стоеше той здраво на нозете си и вървежът му бе станал комай по-бърз, всяко негово движение бе станало по-смело, по-рязко. Плещите му като да се бяха поизправили. Той бе остарял повече за това късо време, ала нова сила бе бликнала в сърцето му.