Това, което людете не му казваха или не смееха да му кажат, той го четеше по лицата им, в погледите им, дочуваше го в шепота зад гърба му, в бързо прекъснатия разговор. А имаше люде, които му казваха искрени думи, и те бяха повече от по-простите. Един селянин в село Герман, дето бе оставил плочата в памет на баща си и майка си, на брата си Давида, му рече:
— Ти си цар, ама си с нас и ние сме ти покорни, Твоя е и душата ми, ако речеш да ми я поискаш. Ама ето и за тебе чувам… щерка ти е побягнала. Нас пък страх ни хваща, когато горе при тебе не е добре.
Каза си всичко селякът и царят разбра добре всяка негова дума; за него, за царя, говореше простият селяк, но още повече за царството, което иска покорство и взема души, за страха си, ако на царя и на царството не е добре, за доволството си, ако царят и царството са с него; за упованието си в царя и царството — иначе не би се решил селякът да му каже такива смели думи.
Яков Рун често идваше в палата и чрез него царят дочуваше всички шумове и гласове, които се носеха по цялата държава, докъдето се простираше неговата власт. Надигнала се бе отново разногласа врява сред болярите, сред духовниците, сред купците по градовете; също и долу, сред богомилите. И колкото и да бяха тия две страни противни, враждебни една срещу друга, в тяхната врява се дочуваха еднакви думи против царя и царството, макар всяка от тия страни да теглеше към себе си. Боляри и духовници искаха царството за себе си и мразеха царя, който не искаше да им го даде; богомилите пък не искаха царство и го проклинаха, те също мразеха царя както някога, във времето на цар Петра. Мразеха царя мнозина от болярите и духовниците, мнозина също от богомилите долу — и едните, и другите твърдяха, че царят ги е излъгал. Но цар Самуил не беше като цар Петър и те се бояха от него. Между болярите, духовниците и купците горе и богомилите долу беше целият друг народ, селяци и граждани. По-тиха беше врявата сред тоя многоброен народ и все същата. Не беше се променил животът му към по-добро с новия цар, но той бе дошъл с добри думи, с добри надежди, пък и с добри дела. Те все още му вярваха, очакваха добро от делата му. И се бояха от него. Това чуваше Самуил, пък и сам го виждаше, където и да се спреше погледът му.
Людете на Яков Рун и той самият разкриха опасно огнище в Скопйе, дето бе влизал вече вторият Василий и дето бяха останали ненаказани изменници. Царят нареди да задържат всички виновни и заподозрени, докато сам той отиде в Скопйе да ги види и чуе. Нареди да се събере един полк от постоянните царски дружини в Охрид, Преспа, Обител, Прилеп, да бъде облечен цял в желязо и въоръжен като за война. Сам царят застана начело на тоя полк и го поведе към Скопйе. С него бяха и двамата му синове, също и княз Иван-Владислав. На едно поприще от Скопйе царят спря полка на по-дълга почивка и понеже беше вече към края на деня, остана тук и да нощува.
В зори на другия ден тръбите и роговете дигнаха полка отново на крак. Наредено бе войниците да изчистят добре оръжието си и железните си доспехи, да изчистят и конете на челниците, та косъмът и сбруята им да лъщи, да няма по опашките им чички и тръни. Полкът тръгна към Скопйе в редици по трима и тъкмо лятното слънце бе изгряло, та лъснаха оръжията на войниците, железните им облекла, островърхите им шлемове. На стотина разтега напред вървяха една малка дружина конници, а доста по-назад вървяха в редици по шестима тридесет души войници с тъпани и тарамбуки. На десетина разтега след тях вървеше друго едно малко отделение пеши войници, а на други още десетина разтега яздеше царят, следван от синовете и племенника си, от знаменосеца с тръбачите и от всички по-големи челници на полка. Подир тях тропаше с тежките си обуща вече и самият полк.