Отдалеко още се белееха на слънцето стените на Скопйе, доколкото бяха оцелели след Василия, високите му кули по стръмнината, дето беше градът. Полкът се приближаваше по пътя стъпка по стъпка. Около града не се забелязваше никакво смущение, при все че идваше насам такава войска. Виждаха се тук-там из полето и градините край реката купчини работници, които спираха работата си и се изправяха да погледат войниците с ръце над очите, за да се пазят от слънцето. По стените на града и по кулите му не се мяркаше жива душа. Едва близу до града се замяркаха люде по пътя, по стария каменен мост над Вардара и още повече пред източната градска врата, която беше широко разтворена.
Когато железният полк се насочи право срещу разтворената порта, както беше още преди това наредено, тридесетте тъпана и тарамбуки екнаха отеднаж:
— Бум…
После веднага, на следващата стъпка, още еднаж. Замлъкнаха за една стъпка и после пак два пъти едно след друго, стъпка след стъпка. Така продължи тоя общ тътен и вече не спря:
— Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум…
Наоколо затихна, замря всякакъв друг шум и в тишната между два удара се чуваше само тропотът на конските копита и тежкият, гъст тропот на многобройните подковани войнишки обуща по каменистия път.
— Бум-бум. Бум-бум…
Заглъхна всякаква врява и разговор и сред войниците, ослушаха се и те всички в плътния бумтеж на тъпаните, в глухия грохот на стъпките си, в подрънкванията на оръжията.
— Бум-бум. Бум-бум…
Още по-силен, по-кънтящ се зачу тоя бумтеж и тропот, когато полкът мина край каменния мост и се приближи до самата градска стена, та всеки звук отекваше в нея, стройният тътнеж на тъпаните заглуши и шума на реката, а малко по-късно ехтеше вече в самия град. Влезе през високата крепостна порта и дружината на царя, след нея се занизаха и редиците на железния полк.
От двете страни на улицата, която водеше нагоре, към вътрешната градска крепост, започнаха да се набират люде, някак плахо и предпазливо, после още повече, бързаха и тичаха отдалеко. Ехтяха още по-гръмко бумтежът на тъпаните и тропотът на войнишките стъпки между стените от двете страни на улицата. Тоя тътнеж заглушаваше всеки друг шум, но и людете, които се трупаха тук, гледаха войниците мълчаливо, някак чужди и уплашени. Неочаквано — и по-скоро се видя, отколкото се чу, някои от насъбраните там скопяни започнаха да пляскат с ръце, после все повече, докато започнаха да пляскат оживено и всички там. Шумът на ръкоплясканията им се чуваше вече и през тътнещия бумтеж на тъпаните, като плюсък на пороен дъжд. Царят дръпна юздата на коня си, животното се поспря и започна да бие нетърпеливо каменната настилка с четирите си копита, едно след друго. Озърна се Самуил на една и на друга страна, учуден от това ръкопляскане на скопяни, а лицето му стана още по-строго. Не беше техен тоя нов обичай, не беше български, а бяха го усвоили от ромеите, докато бяха те тук за късо време, усвоили го бяха за тяхна угода. С него, с чуждия обичай, посрещаха те своя цар, а не с викове и шум, както винаги преди. С учудване ги поглеждаше Самуил и с още по-строги очи. Не излезе да го посрещне никой от скопските боляри, нито от по-големите челници на тоя град — Рун ги бе задържал и те всички бяха в подземията на вътрешната градска крепост.
Полкът бързо зае града, всичките му врати, стени и кули, всичките войнишки помещения във вътрешната крепост. Наредено беше на войниците да не общуват с гражданите, да не влизат в дворищата, да не вземат от тях храна или каквото и да е, силом или дори и когато гражданинът сам поиска да даде нещо. Някои по-свободни и по-смели от гражданите подмятаха на войниците, които срещаха:
— Що… вие като да не сте наши войници…
— Заповядано е да се държим по-настрана. — А някой по-разговорлив от войниците ще каже: — Наши-ваши, ама вие тук май сте се сдушили повечко с ромеите, докато ви бяха гости.
— Аха… Драги гости! Криехме се по избите от тях. А, право е, някои и се сдушиха, за лапане и грабеж. Ето и големците ни… За тях няма ваши-наши.
Повечето от скопяните се прибраха по дворовете си, по домовете си — заедно с тоя железен полк в града проникна и страх, тревога някаква враждебна.
Царят влезе в сградата на тукашното управление, във вътрешната крепост, заедно със синовете си и големите челници на полка, тук беше и Яков Рун. Той поговори с Рун и после нареди да доведат обвинените скопски първенци. Влязоха те, обкръжени със стражи, уплашени и посърнали, струпаха се на долния край на помещението, а насреща седеше царят и току зад него стояха людете му. Между задържаните имаше неколцина и от по-долна ръка, виждаха се там също двама монаси или пък писци. Царят каза: