— Аз вече ще умра, мила… И никой не ме жали. Не говоря за царя… той никога, но… Децата ми, щерките ми, и те не ме жалят. Рядко влизат тук и едвам ще ме погледнат като чужди. Цял живот аз така между людете, като чужда.
Болна и немощна, застарялата вече Агата бе се разтъжила за себе си или може би се бе отворила в сърцето й някаква стара, забравена рана. Ирина се опита да я утеши, а тя тихо заплака.
— Колко деца си родила, царство ти? — попита Ирина, за да я отклони от тъжните й мисли, но и да потърси отговор на свои мисли.
— Седем — отговори царицата и повтори живо, сякаш да покаже, че не беше забравила: — Седем деца. Две ми умряха.
— Ами… — позапъна се Ирина — не се ли е случвало да пометнеш някое? Нели става понякога…
— Не, не. С мене не се е случвало. Аз се пазех. Все повече лежах. Като птица в гнездото си. Върху яйцата.
Ирина се напъна с всички сили да поизмести една тежка ракла край стената, обкована с желязо, пълна с дрехи на царицата. Така тя ходи през целия ден и все търсеше за какво да се залови, какво да дигне и свали. Вечерта каза да внесат в стаята й жарник, пълен с разгорени въглища, съдове с тойла вода, един объл камък; каза, че била понастинала, искала да се позатойли през нощта. И затвори добре вратата си, прозорците. В стаята й стана горещо, задушно до премаляване в тойлата лятна нощ. А Ирина дълго стоя с нозе в гореща вода, сетне легна в леглото, сложи на корема си тежкия, силно затойлен камък и се зави добре, като посред зима. Така прекара цялата нощ, в непоносима горещина, в огън и мъчителна задуха. Плувнала в път, тя едвам дишаше, кипналата й кръв се блъскаше в жилите й, но не можеше да откъсне, да изхвърли от младото тяло заченатия плод.
На другия ден людете се заглеждаха в промененото й лице, попитаха я някои за здравето й. Светна към нея с очи и Владислав, когато седнаха да обядват всички от царското семейство, които бяха сега в двореца, освен болнавата царица. Той си помисли, че Ирина страдаше от скръб за Радомира и не търси дълго в ума си думи, за да я подиграе, да я нарани:
— Болна ми се виждаш. От невярна болест. Личи ти. Има един, който може веднага да те излекува. И само той. Но такъв си е… лесно забравя.
Денница, най-младата царска щерка, несдържано се изкикоти. Рипсимия се обърна — да не слуша неприлични думи, а прозрачните й уши като че ли още повече щръкнаха изпод навитата около главата й коса на тънки плитки. Всички в двореца знаеха повече или по-малко за връзката на царския син с Ирина Каматерос. Тя нищо не отговори на предизвикателните думи на Владислава. Замлъкна и той, без да успее да прикрие недоволството си от нейната сдържаност.
Рано на другия ден Ирина премина с чун на отвъдния бряг заедно с една ст по-старите царски слугини, която прислужваше и на нея. Тя поиска от челника на стражата при входа на Преспа да й даде един от людете си и продължи право към село Герман. Старата слугиня и стражът вървяха мълком след нея — воля беше на царската храненица да върви, където иска.
Село Герман, в гористите подножия на Баба планина отсреща, беше свето място. Имаше там четири църкви, също и манастир с неколцина калугери. През годината 993-та Самуил постави в една от тамошните църквм каменна плоча с издълбан надпис и три сребърни кръста в памет на баща си Никола, на майка си Рипсимия и на брата си Давид, който приживе бе прогласен за цар, а след смъртта му — за светец. Имаше свети люде и божи служители в това място, но имаше и такива, които общуваха с тъмните сили. Люде от цялата околност отиваха там да търсят с надежда помощта на бога и със страх помощта на нечестивия. Нататък се запъти и Ирина Каматерос. Като видя това стражът, не намери други думи да изкаже недоволството си, а рече:
— Да бяхме взели барем коне…
Старата прислужница мълчаливо се прекръсти.
Те минаха през село Ръмби, което беше на пътя им, и наближиха Герман далеко преди обед. Ирина остави двамата си спътници да я чакат край селото — не искаше да знаят къде ще ходи и с кого ще се среша. Тя и не се бави много в Герман. Показа се скоро пак на пътя и поведе своите люде назад към Преспа.