Полковете се върнаха пак в трите големи града и около тях. Тук всеки получи своя дял от плячката, от царя до последния войник, всеки прибра своето и го изпрати у дома си, та задигнатото от Византия стигна до всички, които бяха дали войници на царя, напълниха се догоре и царските хранилища. Пуснати бяха по домовете им за през зимата само болните войници или такива, които имаха повечко дребни деца, пуснати бяха също и тия, които искаха да се женят, но за късо време, докато преспят по няколко нощи с невестите си. Всички други войници останаха в полковете си, дори и царските синове. Царят каза и сега:
— Войската няма да разпусна, докато не се срещна с Василия.
Ето така започна всичко и така продължи в България. На другата година и по-нататък ромеите все се опитваха да спрат българските нахлувания, дори успяха на няколко пъти те да навлязат в България, но така събрани, българите бяха по-многобройни и по-силни. И някаква по-голяма смелост имаше у тях, която идеше не само от жаждата им за плячка; плячка търсеха и задигаха и ромеите, когато им се удадеше на свой ред да проникнат в България. По това време, докъм 1013-та година, Василий Втори не можеше да изпрати по-голяма войска срещу Самуила — воюваше тогава в Италия с арабите, сетне и с въстаналите против него градове Бари и Апулия. Ала дойде най-сетне часът на съдбоносната среща между тия двама царе.
Каза се вече не един път, Самуил следеше и знаеше всичко за Василия, както и Василий за него. Още през зимата в началото на годината 1014-та българският цар събра и задържа цялата си войска в Струмица и по околните по-малки твърдини. Знаеше се, че ромеите навлизаха в България най-често от Мосинопол и Солун по долината на Струма през Рупелския проход; още по-вероятно беше това сега — при сегашните граници на българското царство. Самуил си мислеше и това, че като бе дошло време за решителна среща, двете войски, българската и ромейската, нямаше да се избягват, а щяха да се търсят, за да се срещнат. И той избра Струмица, за да чака Василия и да го спре при навлизането му в българска земя.
Струмица беше голяма и яка крепост на стръмна височина и се издигаше толкова нагоре, че я наричаха „задоблачна“. Оттук имаше добри пътища и към север за Средец и Скопйе, и към юг за Солун, и към изток за Серес, Мосинопол и Цариград. Но Самуил не мислеше да се затвори в тая твърдина и там да чака ромеите. Той ходи и избра най-сгодната теснина между планините Беласица и Огражден на изток от Струмица и по течението на река Струмешница, дето нареди да се издигне висока крепостна стена, та с нея здраво затвори клисурата Ключ, или, както я наричаха ромеите, Клидион. Някакви прегради и засеки имаше и преди на това място, както и на много други места по пътищата откъм Византия, но сега тук за късо време бе издигната каменна стена с кули, с обкована врата, изкопан бе и дълбок ров пред нея, който се напълни с вода от реката, а над него се направи и подвижен мост. Самуил искаше да спре Василия най-напред тук, а Струмица да бъде като здрава опора зад гърба му.
Както и бе предвидил Самуил, още през първите дни на лятото в същата 1014-та година вторият Василий потегли от Мосинопол през Драма и Сер за България с над седемдесет хиляди войници ромеи и разни наемници. Така и очакваше Самуил и се боеше най-много от численото надмощие на своя враг, но се надяваше и на преградите, които бе издигнал на пътя му. А когато видя царят, че Василий вече се насочи с войската си срещу Струма и навлезе в Рупелския проход, отдели той един полк от три хиляди души най-добри войници и под войводството на Несторица и го изпрати на юг, срещу Солун. Така Самуил искаше да смути ромеите и да раздвои силите им. Битката започна почти по едно и също време на две места — пред стената в теснината Ключ и в околностите на Солун.