Идеха стъпка по стъпка и не бързаха, всеки на мястото си в редиците, вървеше с тях и някакъв глух шум; рядко ще се дочуе някъде по-близу отделен глас или бърз, откъслечен говор. Някое време българите ги гледаха с любопитство, отрупани един до друг между зъберите на преградната стена:
— Я ги виж… Наредили са се като по конец!
Чуваше се оживен говор, смях и закачки по цялата стена. Сетне тая шумна врява започна да стихва. Идеха ромеите, приближаваха се мълчаливи и безбройни. Гласовете по стената и съвсем затихнаха, все по-ясно се дочуваше глухият шум от стъпките на приближаващите се неприятели, тропотът и скърцането на обкованите колела на бойните уреди. Това мълчание сред българите продължи късо време, после отново се надигна все по-тревожна врява, някои се заозъртаха, замахаха с ръце, забързаха за нещо, а и сами не знаеха с какво да се захванат. Още не беше дошъл тъкмо оня най-сгоден миг, когато трябваше да започне битката — ромеите още не бяха се приближили достатъчно, ала Самуил даде знак на тръбачите си да засвирят за бой. Той бе забелязал, че познатата българска припряност обхващаше войниците му и можеше да се превърне в опасна уплаха, преди да е започнало сражението.
Засвириха, завиха тръби и рогове по цялата стена, разбързаха се войниците, заблъскаха се, та трябваше да се пазят да не би някой да полети надолу. Всеки бързаше да застане на мястото си, пък не всеки знаеше къде да застане. Струпаха се тия, които бяха около метателните уреди, също и тия около котлите със смола, забутаха огньовете, дигнаха се нови кълба син пушък, дигна се врява и викот от сърдитите заповеди и ругатните на челниците, от възбудените разпри между войните, от често безсмислени, ненужни разговори и подвиквания. Най-напред трябваше да започнат уредите и започнаха един след друг: завъртяха се, заблъскаха се със силен шум и трясък лостове и широки, огъващи се дъски, обтегнаха се дебели въжета, ремъци и вериги, полетяха накъм ромейските редици едри камъни, цели снопове сулици, цели роища стрели с глухо бръмчене. Поумълчаха се пак войниците между зъберите, спотаиха дъх някои, изблещиха очи — да видят как ще се изсипят тия тежки камъни, стрели и копия върху ромеите. Ала се зачуха подвиквания и думи на недоволство и яд:
— Еее… Ааа! Те не могат да стигнат до тях… Далеко бяха отлетели камъните и стрелите, ала ромейските редици бяха още по-далеко.
Първите ромейски редици най-сетне стигнаха до самия ров. Разпиляха се, разработиха се, запремятаха дъски и греди, като че ли това не ставаше под българските копия и стрели. На много места, дето беше сгодно и нужно, те наслагаха върху рова дъски, по няколко, по много една до друга, от единия до другия му бряг. Зашльопкаха в дълбоката, застояла вода грудки пръст, плясваше и някоя от дъските и дигаше високи пръски, изчезваше в нея с бърз, влажен шум стрела или копие. Ту тук, ту по-нататък цамбурваше във водата, катурваше се с главата си напред някой войник, улучен отгоре, но ромеите не спираха работата си и скоро на много места над рова бяха наслагани по-тесни или по-широки мостове от яки дъски. Втурнаха се по тях войници с дълги стълби, които опираха на стената, и се мъчеха да ги закрепят по-здраво, защото българите отгоре ги блъскаха, бутаха ги да ги съборят и често ги събаряха. Втурнаха се по дъските и много други войници, които се нахвърляха да се катерят по стълбите с извадени мечове, криейки се зад щитовете си. По дъски бяха избутани и шест подвижни кули, прилепени бяха до стените, трупаха се и по тях много войници. Хиляди ромеи плъзнаха нагоре по стълби и обсадни кули, тълпяха се и други там, като се криеха по осем, по десет, по двайсет и повече души под обковани с железни листове или кожи костенурки и чакаха реда си. Насъбраха се и други хиляди по-нататък, които също чакаха своя ред, но стояха по-далеко от българските стрели и сулици. Всички тия войници вършеха страшната си работа все още спокойно и съсредоточено, макар да не бяха така мълчаливи сега, в битката, но викаха и стенеха повече улучените, полетелите от върха на някоя стълба или от площадката на някоя от обсадните кули и най-много полетите с гореща смола или горещо масло.
По-шумни, по-възбудени бяха българите горе, въпреки че и те свършеха работата си с усърдие и въодушевение. Най-усърдни бяха тия около огньовете, край клокочещите казани и все току притичваха да плискат и сипват с големи черпаци от горещата течност с мокри от пот лица и коси, почернели от пушъка. Където се опираха те по краищата на стената, при някоя от ромейските стълби или пък срещу площадката на някоя от подвижните дървени кули, завчас се надигаше страшен вой и писък, много и много ромеи политаха надолу, сриваха се на цели редици по стълбите, дърпаха се ужасени наназад под подвижните площадки или бързаха да се скрият под дъските и гредите на неколкокатните дървени кули.