Битката се разгорещяваше и от двете страни. От стените, от стълбите и подвижните кули непрестанно се свличаха тела и тия на ромеите бяха много повече от тия на българите. Недалеко там, зад последните редици на ромеите, стоеше на коня си Василий Втори със своите приближени и помощници, близу до него беше и знаменосецът му със синьото позлатено знаме, бяха и тръбачите му. Той следеше битката по цялата дължина на преградната стена и големите му черни очи не се насищаха. Той виждаше как се тълпяха войниците му край стълбите и обсадните кули, катереха се на дълги редици, виждаше как десетки и стотици от тях се свличаха и политаха надолу с разперени ръце и нозе, падаха до самата стена и вече мнозина неподвижни, или пък в пълния догоре ров, дето загиваха и по-тежко ранените, та на много места по застоялата вода плуваха трупове или се подаваха ръце, нозе, глави на мъртви и удавници. Василевсът виждаше всичко, ала сърцето му не се насищаше. Той забеляза, че някои от войниците, от тия, които стоеха най-близу насреща и чакаха реда си да се нахвърлят срещу неприятелската стена, започнаха крадливо да извръщат лица към него, да го поглеждат с уплашени, молещи очи — не вижда ли той и няма ли да тури край на страшната битка? Василевсът замахна е ръка някъде назад и рече с плътния си глас:
— Свири пристъп! И всички напред, всички!
Един от протокелиотите му зад него се извърна бързо на седлото си и махна с ръка на тръбачите, повтори с висок, проточен глас:
— Свири пристъп!
Четиримата тръбачи на василевса вече бяха дигнали към небето дългите си медни тръби. Екнаха дружно проточени, тревожни звуци и сякаш все по-високо към побелялото небе. Като ехо се заобаждаха и други тръби ту по-близу, ту по-далече от двете страни срещу преградната стена и по цялата й дължина. Задумкаха многобройни тимпани с кръгли медни дъна, сляха се бързите им думкания в общ тътнеж и грохотът на битката стана още по-страшен. Тръгнаха срещу високата стена, към дълбокия ров пред нея, към стълбите и обсадните кули всички ромеи, някъде някои от тях запяха в нестроен хор:
— Спаси, господи, людете твои…
Надигна се и се понесе бойният тропар през гъстите ромейски редици, сляха се хиляди и хиляди гласове в един общ вик и стон, който отекваше във високата преградна стена, и с него грохотът на сражението се превърна в страхотно бучение, като че ли се сриваха вдън земя планините вляво и вдясно, с високите си върхове, гори, канари и сипеи.
— Спаси, господи…
— Уаа, уууаааа! Уааа… — викаха отгоре българите. — Хайде, хайде, хайдееее…
Те бяха всички на стената, между зъберите, по кулите и площадките, край метателните уреди и огньове с черните котли, в кълбата пушък и бяла пара. Там беше и царят, ходеше по стената и той с изваден меч, спираше се тук и там, най-вече близу до местата, дето се бяха прилепили ромейски обсадни кули: там беше най-опасно — ромеите нападаха по седем-осем, по десетина души наеднаж и успяваха да се застоят по-дълго върху стената, а в същото време откъм площадката на кулата напираха и други техни войници, стреляха с лъкове. Българите се бяха вдали в битката и действуваха живо с оръжията си, имаха превес над врага и надаваха радостни викове, когато събаряха ромеите, задържали се на стената, когато успяваха да бутнат някоя от стълбите, когато разплискваха горещо масло и смола, та засегнатите ромеи се раздираха от болезнени викове и писъци; не беше нужно царят да насърчава войниците си, той беше там, за да го виждат, че е с тях, а често те и не го забелязваха, минаваха край него и някой дори го побутваше, без да го познае. Там, пометената, по кулите и площадките й бяха и всички войводи, всеки на мястото си, а по-младите и се биеха заедно с войниците си. Там бяха и двамата царски синове, зетят му княз Иван-Владимир, племенникът му княз Владислав. На два пъти царят мина зад тесния гръб на по-малкия си син , незаконния, който със зачервени бузи и е меч в ръка се опитваше да влезе в боя на една площадка, но войниците го избутваха все назад, сякаш не вярваха на силите му или пък искаха да го запазят от оръжията на врага.