Като се стъмни добре същия ден, Ирина отново се затвори в стаята си и с още по-голяма предпазливост. И тоя път слугите бяха донесли в стаята й жарник с огън, също някакви съдове. Говореше се вече из целия дворец, че Ирина бе ходила чак в Герман, че се затваряше в стаята си и правеше нещо скришом, но тя бе казала, че е болна, че се лекува, та повече за болестта й се говореше. Не дойде никой да я безпокои, докато беше още рано, а като утихна всичко по двореца, тя започна отново да се мъчи в задушната стая, затойлена със силен огън посред лято.
Тя вари дълго на огъня някакви билки, докато остана до половин чаша отвара, зелена като яд и гъста. Изпи я още гореща и като че ли изпи огън, който се разнесе по всичките й жили. Зашумяха ушите й, забуча главата й, гърдите й кънтяха от бързите, тежки удари на сърцето. Тя ходи от стена до стена, докато разтрепераните й нозе премаляха и най-сетне легна, цяла потънала в студена пот, а утробата й гореше в огън. По едно вече и не се помнеше или пък се загуби в самия пъкъл — черни дяволи я горяха гола на жив огън, мушкаха я в корема с нагорещени тризъбци, заливаха я с ледена вода и викаха, виеха около нея като вълци. После тя и съвсем се загуби. Събуди се късно на другия ден. Потекла бе от нея кръв, нежеланият плод пак бе останал в утробата й. Целия този ден тя не можа да стане от леглото си — едвам дишаше от немощ и само стиснатите й зъби задържаха уплашената душа, която искаше да напусне отровеното тяло. Вече на стъмване някой почука на вратата й. Ирина се повлече да прибере едно и друго, сетне успя да отвори вратата на стаята си. Влезе Мария, Владиславовата жена, която от няколко месеца беше също бременна.
— Що става с тебе, сестро? — попита тя угрижена.
Грозното й лице бе станало още по-грозно, с подути устни и цяло покрито с петна от бременността й, но тъкмо защото беше толкова грозно това добро лице, Ирина заплака. Мария я прегърна: — Кажи що ти е. Не можем ли да ти помогнем?…
Ирина полека я отстрани, обърса с ръка сълзите си.
— Да… болна съм. Но минава вече — промълви тя с премалял глас и колкото да прикрие по-добре тайната си. После каза: — Към нас жените дори и добрият бог е несправедлив. А ти, сестро… за кога очакваш?
— А… рано ми е още — усмихна се Мария. Усмивката на грозното й лице — жалка, но и странно хубава, беше ясен израз на мъченическо примирение и на радостна, светла надежда.
Няколко дни по-късно Ирина Каматерос отиде сама в жилището на царския изповедник епископ Емилиян, в двора на новата църква, която неотдавна бе издигнал царят и бе прибрал в нея мощите на свети Ахил. Състарилият се вече духовник беше пръв свещенослужител в тая най-голяма църква в новия царски град и пазител на светите мощи. В началото на тая година по желание на царя той бе удостоен от патриарха в Охрид с епископски сан. Епископ Емилиян познаваше царската храненица и не показа учудване, че я виждаше сама в монашеското си жилище, но я попита строго:
— Що те води при мене, девойко?
Той я гледаше в лицето и смътно чувствуваше някаква радост, че гледаше без смущение това хубаво лице. Не се изненада и Ирина от неговата монашеска строгост. Тя отговори спокойно, макар да потискаше в сърцето си страх и тревога:
— Идвала съм, отче свети, вече много пъти в тая църква и съм слушала твоите молитви и проповеди. И думата, която най-често съм чувала от устата ти, освен името божие, това е милост.
— Тая дума е също име божие — рече епископът и едва сега просветна в очите му неговата скрита, неясна радост.
— Тъкмо тая дума ме води при тебе, свети епископе на тоя град.
— Говори, девойко, в името на бога всемилостивия.
Ирина се огледа, сякаш търсеше де да седне и толкова важно беше това, за което искаше да му говори, но духовникът не й посочи единственото столче в малката стая, а и той самият стоеше прав срещу нея. Тая преголяма сдържаност на монаха смути младата жена и по бледите й страни избиха две алени петна, очите й, откроили се от преживените през последните дни страдания, плувнаха във влага, но тя не ги свали от лицето му и заговори смело:
— На Самуила, царя наш, аз дължа благодарност. Той ме взе от пътя и ме отгледа в своя дом, наедно с децата си. Той винаги е бил предобър към мене. И досега също, когато ме приближи още повече до себе си и ми даде голямо доверие. Знаех мястото си аз, не прекрачвах никога границата, която трябваше да спазвам. Борех се със слабостите на сърцето си. Не поисках за себе си, не посегнах да взема, не се опитах да притегля към себе си. Дълги години наред. Говоря за сина на царя.
— О, тежко ти… — прошепна монахът.