За наместник на царя при преградния зид остана княз Гаврил-Радомир, а там беше и великият войвода Ивац. Дали бе забелязал цар Самуил, който не спеше по цели нощи, дали бе забелязал трите огъня, които светнаха горе в планината, на еднакви разстояния един от друг, през нощта срещу двайсет и деветия ден на месец Чръвен, 12-ти индикт? Неговият син Радомир не ги забеляза. Не ги забеляза и никой от българските заповедници. Видя ги може би някой от войниците Самуилови в безсъницата си, зъзнещ от злата треска, и може би не само един, но никой от българите не позна злокобния знак в планината. Пък и не светеха дълго трите огъня на Никифор Ксифия; колкото да ги види само Василий и людете, които сам постави да ги следят и гледат…
По тъмно още тоя ден засвириха всички ромейски тръби за пристъп и бой. Разбудиха те и българите и боят скоро започна; побързали бяха едните, побързаха и другите. Ромеите отдавна не бяха напирали с такава сила и битката колкото бързо започна, толкова бързо и се разгорещи. Месечината се бе скрила като че ли нарочно зад голям облак над тъмните хребети на Беласица. Тъмна беше прохладната предутрина, дигнали се бяха високо и звездите по дълбокото лятно небе между черните грамади на двете планини. Ромеите бяха запалили буйни огньове, колкото да знаят накъде да се насочват, раздухаха огньовете под медните котли и българите горе на стената, войниците и от двете страни се виждаха като бързи, черни сенки, мътно проблясваха оръжията им. И двете войски се биеха с някакъв навик — колко пъти вече ромеите бяха опирали стълбите на стената, колко пъти българите бяха ги срещали горе, та и в тъмното сега битката вървеше с пълна сила, макар и някак по-тихо, без много викове и крясъци, а с някаква студена, спокойна ярост. Дори и смъртно раненият често ще се отпусне само с един глух стон, само с една въздишка и ще легне на земята сякаш с облекчение. Така беше може би и поради тъмнината. Чуваха се на двете страни, на двата различни езика едни и същи думи, пълни с една и съща мъка, с една и съща злоба:
— Няма ли да се съмне най-сетне…
И като че ли в някакъв определен час близу зад българите, зад стената им, по стръмнината, която се тъмнееше вдясно от тях, внезапно се зачу вик и тропот, който с всеки миг се засилваше. Тичаха бързо насам, невидими в предутринния мрак, много люде и викаха някакви неясни думи:
— Ооооооо…
Чуваше се вече звън на оръжия, зловещият трясък на мечове по опънатата биволска кожа на щитове — тичаше на пристъп по стръмнината много войска, тичаха войниците на Никифора Ксифия, чуваше се и бойната им песен:
— Спаси, господи…
Сред българите настана голям смут. Развикаха се уплашени, питаха се, озъртаха се; невидимият, неочакваният враг изглеждаше още по-страшен, те вече не знаеха срещу кого, на коя страна да насочат оръжието си. Някой ще замахне с меча си между два зъбера на стената, а неволно ще се извърне, дали дотичалият изневиделица враг не е насочил вече копието си в гърба му. В тоя смут и страх успяха да се задържат по неколцина ромеи тук-там по стената. Не знаеха накъде да се обърнат и българските челници, какво да кажат на войниците си. Пръв се съвзе великият войвода Никулица, завика:
— Отстъпвай полека назад, полека назад!…
В същото време дружинки ромеи се биеха вече по самата стена, по площадките й, по кулите. Един там ритна с ботуша си котел с кипнала смола, разрита и огъня: някъде надолу по стената се чу страшен рев, пръснаха се пламтящи главни, облаци искри.
Българите вече слизаха от стената. Блъскаха се диво по тесните и стръмни каменни стълби, мнозина падаха надолу с вик, посягаха да се уловят за другарите си, мнозина ломотеха прегракнало несвестни думи, заканваха се някому, молеха се, проклинаха някого, дори и бога. Слизаха войници от всички страни и се стичаха на пътя за Струмица. А пътят беше вече хванат от ромеи, от людете на Никифора Ксифия. Пламна и там битка — слепешката в тъмното, разнесоха се викове, които бяха по-страшни от мечовете на ромеите:
— Обградени сме! Връщайте се назад! Бягайте насам! Бягайте нататък! Обградени сме от всички страни! Предадени сме…
Сега бъркотията сред българите беше обща и страшна. Само най-смелите знаеха накъде вървят, намираха откъде да минат, а всички други се втурваха ту на една, ту на друга страна, тръгваха и пак се връщаха на същото място, въртяха се на едно и също място. И викаха, викаха, а никой никого не чуваше. Опитаха се и тук някои от челниците да въведат някакъв ред, да поведат войниците, но гласовете им се губеха в общия викот и ров. Ромеите бяга преминали стената, продължаваха да я преминават и други от тях, отвориха широко вратата й, потече и оттам поток от люде. Войниците на Ксифия бяха пресекли пътя за Струмица, бяха се пръснали в гъсти редици от двете му страни и се опитваха да се съединят със своите откъм стената, за да затворят българите в обръч. Не беше минало много време, но все пак едва сега някои от българите се бяха посъвзели, знаеха накъде да се насочат, викаха се един друг, търсеха челниците си, работеха по-усърдно с оръжията си. Започна и да се зазорява, бързо просветна цялото небе, просветна сякаш и самата тъмнина по земята. Ставаше по-светло навред, изток се червенееше. Показа се и месечината иззад облака — ненужна сега, бледа, прозрачна. В утринния здрач се виждаше как малки дружинки българи пребягваха, провираха се през още незаети от ромеите места, а ромеите бързаха да сключат обръча си. Водеха се яростни битки тук и по-нататък, смели българи се опитваха да си отворят път, други удряха с отчаяние и не искаха да захвърлят оръжието си. Ромеите бяха много повече. И не се биеха, за да се спасяват, а идваха, за да победят. Те се струпаха в гъсти редици от всички страни и вече ни един българин не можеше да побегне.