Ирина наведе очи, но после пак ги дигна към него и сега те бяха сухи и строги.
— Аз го обичах, но не се и опитах да го привлека, за да не ме нарекат неблагодарница. Аз… прибраната по милост. Но и той не ме поглеждаше като жена. И може би затова не загубих ума си. Нека е така… аз съм жена. Той се ожени за дъщерята на маджарския крал, както му подобаваше, и никой не ме видя да плача, не чу въздишките ми. Той не живя щастливо и дълго с нея. Тя се върна при баща си. А неговите очи отеднаж се отвориха за мене. Аз не бях като нея, като другата, и той изеднаж ме видя и позна. Как можех да устоя повече! Ние цял живот чакаме да дойде някой при нас, да ни прегърне…
— Тежко ти… — промълви отново монахът.
— Тя, другата, бе си отишла. Той ми казваше, че тя няма да се върне вече никога, че той иска само мене. Коя жена няма да повярва на такива думи?
— Но сега тя ще се върне, нели? Ще се върне при мъжа си.
— Може би наистина ще се върне — отговори Ирина, после спря право срещу него широко разтворени очи и рече ясно: — Но аз съм бременна от него. Отче мой… — подзе отново тя, ала епископът я прекъсна:
— Къде е разумът ти, жено! Имаше и преди една като тебе, но с неговия баща. Той болярин, а тя селянка, воденичарка. Същото ли ще се повтори?
— Чувала съм… Но аз не съм воденичарка! Моят баща беше комит.
— Не си и царска дъщеря, като другата.
— Той мене обича, не царската дъщеря… Но какво говоря аз, клетата! Сам царят ми каза, че не иска да разваля приятелството си с маджарския цар. Да бъда търпелива заради царството ни. И маджарката наистина може да се върне.
— Ти призна ли всичко на царя?
— Не всичко. Само ти знаеш всичко, отче свети. Пред тебе аз като пред бога. И чрез тебе прося божията милост… Помогни ми…
Епископ Емилиян бе навел гъсто побелялата си глава и като че ли не я чуваше. Тя пък не сваляше очи от него, станали двойно по-големи. Най-сетне отецът проговори, но пак не дигна лице към нея:
— Всичко виждам и ми е ясно. Защото не си неразумна селянка и воденичарка, твоят грях е десет пъти по-голям. Ти си показала слабост и нетърпение и си излязла против закона, който свързва мъжа с жената. Сега трябва да намериш в сърцето си десет пъти по-голямо търпение, за да понесеш своя грях и наказанието, което носи със себе си. Надявай се само на божията милост. Аз… аз ще се моля за тебе.
— На неговата милост се надявам — приподигна ръце към него Ирина. — И на твоята подкрепа…
— В страданието, което те очаква, ще закрепне сърцето ти и разумът ти ще се просветли…
Ирина Каматерос отпусна ръце. Тя вече и не го слушаше.
Затихна и гласът на епископа. Млъкна той, заслушан в своя вътрешен глас: „…Ти помогна с все сила на другата. Мъчения претърпя адови… Но тя беше незнаеща и невинна в своя грях. Не, не… и ти беше по-друг преди близу петнайсет години, с по-друг огън в сърцето си… С по-друга сила в сърцето. Беше с чисто сърце и можеше да дигнеш поглед дори към лицето на бога. Но после дойде грехът. Ти сгреши. Сгреши заради една жена, заради царската гальовница. Престъпи вярата си, престъпи обета си монашески пред бога. Към образа на божията майка посегна с нечисти ръце, обладан от греховни желания. И сега твоята вяра в бога е страх от бога. В сърцето ти е прахът на виновния. Твоето сърце сега е слабо. Веригата на греха е на нозете ти. Улови се за земните опори на вярата, епископ стана, блюстител на земните закони и правила, както всеки поп, който с това изважда и прехраната си. Повече сили ти нямаш, повече чистота в сърцето си, светлина в душата… С наведени очи стоиш пред божия образ, със страх и си покорен служител и изпълнител, за да заслужиш отново, да изпросиш милостта божия върху себе си…“ Монахът се прекръсти няколко пъти едно след друго и повече за себе си, за своята грешна душа, отколкото за тая жена пред него, която бе сторила същия грях.
Поклони се пред епископа Ирина Каматерос, колкото да не покаже голямото си отчаяние, обърна се и излезе от малкото му жилище.
Тя се отдалечи бавно и отиде чак на брега на езерото. Тръгна по самия бряг и се взираше във водата — търсеше къде беше тя най-дълбока. Голяма сила я теглеше към дълбините на водата, но друга сила я задържаше на брега. Тя седна на един камък, негли да си почине от тия две сили, подпря лакти на колената си. На два разтега току под нозете й водата тихо плакнеше стръмния скалист бряг, като стръвен хищник, който се облизва с мокър език. Тя ще се приведе и ще полети надолу в тъмната дълбина; тук беше дълбоко до три човешки ръста. Няма да помръдне ни ръце, ни нозе, за да не изплава. Или ще дигне тоя тежък камък там и с него ще се хвърли и няма да го изпусне, докато не глътне вода. Ще лежи с него в тинята на дъното, докато отвори уста за въздух… Ирина цяла потрепера, стори й се за миг, че беше там, на тъмното дъно на езерото, водата я притискаше, мокрите подводни треви се заплитаха в нозете й, тя се задушаваше…