Сякаш това беше по-важно, Радомир, който беше току до баща си, с един удар на меча разсече рамото на ромея, сряза дълбоко ризницата му, дребничкият ромей се преви и като да потъна в земята. В същото време Радомир бе обхванал с другата си ръка царя през кръста и го притегли към себе си, а той увисна на ръката му.
— Татко… — сграбчи го Радомир е две ръце, в дясната ръка все още стискаше огромния си меч, обърнат с острието надолу, та се стичаше по него алена кръв. Князът се огледа бързо, викна: — Коня! Къде е конят…
Той се дръпна от предната редица, струпаха се там царските багаини, Давид Мокри, войници, които бяха забелязали какво стана с царя, струпаха се като жива преграда, за да запазят своя цар. Някой доведе царския кон — държал го бе наблизу през време на боя. Радомир сложи царя на седлото — жив ли беше още той и колко леко беше тялото му, макар и в желязното воинско облекло! После царският син и сам скочи на седлото, прихвана царя с лявата си ръка ведно с юздата, която му подаде някой, притисна го към гърдите си, а в дясната размаха окървавения си меч. Кой би се изпречил на пътя му! Той се огледа за миг накъде да полети и видя, че българската войска бе притисната едва ли не от всички страни, свободен беше донякъде само гърбът й откъм гората. И ето сега той самият напущаше боя с тялото на царя в ръцете си… От гърдите му се изтръгна вик:
— Отстъпвай към гората! Към гората!
Той подкара коня си и не виждаше дали ще прегази някого, дали ще мине по живи тела. Войниците и сами се отдръпваха, блъскаха се да му сторят път, чуха се гласове и се долавяше уплахата в тях въпреки шума и тътена на битката:
— Царят! Царя убиха!…
Нататък княз Радомир не срещна ромеи и бързо навлезе в гората. Той не се досещаше да прибере в ножницата излишното сега оръжие, а бе го обладала някаква почуда, че тялото на царя лежеше така немощно и леко в прегръдките му. Ами и той, неговият син, вече и сам баща, се боеше от гласа му, от голямата му сила! А сега… ето…
Князът прибра меча в ножницата и обърна коня право към Струмица.
Не продължи още много и битката. Като че ли всички бяха чули царския син и се надигнаха гласове от много страни:
— Отстъпвай към гората! Отстъпвай към гората!… Разчу се сред войската и друг тревожен глас:
— Царя убили!…
Българските войници стояха по местата си и се биеха и мряха там сякаш по силата на някакво заклинание, което мигом се наруши от тия две думи: „Царя убили.“ Голяма част от българската войска изеднаж започна да отстъпва към гората — войводи и всякакви челници и най-прости войници. Мнозина бяха обградени, бяха в ръцете на ромеите и се държаха, докато държаха оръжието си; те всички загинаха там или бяха откарани в плен. Които пък можаха да се отскубват, обръщаха гръб и бягаха в гората, а оттам — към Струмица.
Още докато беше в гората, княз Радомир дочу как царят тихо изохка в прегръдките му. Князът се приведе към него, поспря коня:
— Татко…
Самуил отвори очи, промълви с отпаднал глас:
— Къде съм… Какво стана…
— Аз съм, татко. Радомир. Удариха те. Бързам към Струмица.
— Какво стана… Сражението…
— Още се бият.
— Но ние… Защо тъй… Мене само главата ме боли…
— Да сваля шлема — посегна Радомир под брадата му да откопчае ремъка на тежкия боен шлем.
— Не, не… — помръдна Самуил да попречи и пак клюмна, загуби съзнание.
Князът не смееше да излезе от гората — ромеите бяха близу. Едва когато наближи Струмица, излезе на пътя. Тук, далеч от полесражението, беше тихо и сякаш всичко живо се бе заслушало в далечния бой. И пусто беше наоколо, князът забеляза само няколко малки дружинки конници, които също яздеха накъм града. Виждаха се те ясно — бяха остатъци от разбитата българска конница; чернееше се още по-голяма дружина и нататък, вече близу до източната врата на Струмица. Князът се изкачи по стръмнината към града. Крепостните стени и кули се издигаха още по-високо върху рида, дето беше разположен Струмица. Отсамната врата беше разтворена и там бяха се струпали от двете страни на пътя към триста конници. Щом съгледаха царския син, те се опитаха да се подредят. Князът мина мълчаливо между тях и влезе в града. Зад него се чу бърз говор:
— Царят! Това беше царят! Убили са го…
Радомир предаде баща си в ръцете на Радой, когото царят тоя път бе оставил в града. Още докато събличаше слугата воинските му доспехи, Самуил пак дойде на себе си: