— Какво става там, сине?
— Бият се — отговори Радомир бързо и продължи: — Аз ще се върна там.
— Побързай. Тук няма какво да гледаш. Удариха ме, а… стар съм вече. Но… ще се съвзема. Скоро ще се съвзема и аз. Върви, върви, синко…
— Нищо — мърмореше сърдито Радой, но и със скрита радост. — Нищо ти няма. Само шлемът те е натиснал малко. Ето тук… малко кръвчица. Ще те умия със студена вода и ще ти олекне…
— Нищо, нищо. Само главата ме боли малко. Върви, сине. Побързай.
Радомир излезе, яхна коня си пак, но нямаше къде да бърза. Знаеше, че битката е загубена. Нели и той самият бе заповядал отстъпление. Ще се затворят всички в Струмица; яка твърдина е тоя град на високия рид. А царят, царят! Ако Струмица падне, макар и по-късно… Князът се спусна по тесните, криви и стръмни улички накъм източната порта. От стена до стена, от врата до врата бързаха, събираха се на купчини разтревожени люде, плачеха деца. Те всички се заглеждаха в княза с изплашени очи и млъкваха, докато отмине, после пак избухваха още по-силно разбърканите им гласове.
Струпали се бяха струмичани и пред отворената източна врата; оттук се виждаше цялото Струмишко поле между Огражден и Беласица. Там бяха и конниците; никой не се бе решил да слезе от коня си. Някой проговори близу до княза:
— Те вече бягат, княже… Нашите.
Това се и виждаше оттук, от стръмнината пред градската врата. Пътят нататък беше пуст, ала откъм гората вдясно се бе задала тълпа войници и бързаше насам, разпиляна по изгорелите от слънцето поляни, по долищата. Войниците вече слизаха към реката, но се измъкваха и други оттатък, изпод гъстата сянка на гората. В ума на княза се въртяха едни и същи мисли: „Те ще се затворят тук. Разбита войска… Колко ли ще изтрае Струмица?… А царят… ранен, в ръцете на Василия!…“
Той се извърна към най-близките конници:
— Никой да не се отдалечава оттук!
По стръмния път накъм градската врата се зададоха първите отстъпващи войници, премалели от умора, с пламнали от слънцето лица, облени в пот. Те минаваха мълчаливо и попоглеждаха някак стеснително царския син, застанал сред пътя, сякаш тъкмо тях да посреща. След тях се занизаха и други, цели върволици от двете му страни, приведени под нагорещеното от слънцето воинско облекло и оръжие, станало негли още по-тежко и ненужно. Тук князът дочака войводите; последен, с последните войници се изкачи нагоре и великият войвода Ивац.
Реши се още тук князът да пренесе ранения цар някъде отвъд Вардар. Далече по пътя нататък из полето се бяха повлекли неголеми облаци прах, бели в блясъка на дигналото се високо слънце. Приближаваха се насам ромейски дружини. Ивац се обърна към царския син, прегракнал от умора и жажда:
— Побързай, княже.
Гаврил-Радомир пренесе ранения си баща чак в Прилеп; придружаваше ги една дружина от двесте конници. Той пренощува в тоя град и рано на другия ден поведе дружината си назад към Струмица. Князът бързаше — да бъде там, където беше войската и всичките й челници, гонеше го и пресекналият, задъхан глас на царя:
— Побързай, синко!
Още на втория ден привечер той наново премина Вардара с дружината си при Удово, стигна и до Пирава, където също пренощува; не беше никак сгодно сега да се озове край стените на Струмица нощем и с уморени коне — там бяха вече ромеите. Потегли отново рано на другата сутрин и зави право на североизток, през южните разклонения на Плавуш планина, за да се отклони от главния път и да избегне опасните му кривулици и теснини, доколкото беше възможно.
През такива теснини между Плавуш и Беласица минаваше почти целият главен път и когато князът стигна пак до него през планински пътеки, спря се с дружината си на една височина да го огледа, преди да се спусне и той по кривулиците му. Беше рано преди пладне, но слънцето се бе дигнало високо и като че ли още по-тежко в тия първи дни на месец Зарев. Князът тозчас забеляза на няколко места, тъкмо където пътят се провираше през най-стръмни теснини, стълпове синкави пушъци, дигнали се едва ли не до слънцето. Самуил бе наредил да се натрупат големи купища камъни и дървета на много места по тоя път, който идеше чак от Солун, та да не може да се минава лесно по него, и сега тия временни прегради горяха. Василий бе изпратил свои люде да разчистват пътя. Радомир съгледа от височината една дружина от две-три стотици ромеи, които се приближаваха към друга една преграда, за да я подпалят. Като да бяха тръгнали тия люде към големи подвизи, та ги водеше някакъв голям техен заповедник — развяваше се начело на дружината знамето му. Те не бяха забелязали българите и се приближаваха спокойно към преградата. Княз Радомир поведе дружината си по труден, ала най-кратък път и се нахвърли върху ромеите изневиделица. Те тъкмо бяха запалили купището дървета и се намериха между огъня и копията на българите. Настана голямо безредие сред ромеите, разбъркаха се в теснината конници и пехотинци, та мнозина попаднаха под конете на своите и в първите мигове никой не се сещаше да се обърне срещу българите. Българските конници налетяха от три страни, бързо навлязоха сред обградените, мушкаха с копията си, сякоха с мечовете и нямаше кой да им попречи, кой да ги спре. Час по час ромеите се втурваха като заслепени накъм засилилия се огън и веднага пак се връщаха назад още повече уплашени от огнената стена, та едва ли не сами се натъкваха на българските оръжия.