Княз Радомир бе полетял направо по пътя. И нов път разтваряше той с грамадния си меч през разбърканата навалица на ромеите, които бягаха пред коня му в ужас. Царският син съгледа отдалеко знамето на ромейския заповедник и се спусна право срещу него. Сега мечът му беше още по-страшен, докато конят му газеше върху човешки трупове. И не ръката му се умори, а мечът от яко бохемско желязо се пречупи на две, тъкмо бе стигнал княжеският кон на един скок до ромейския велможа. Видя го Радомир за един миг — ромеецът цял бе облечен в желязо и злато, с бяла грива на високо извития му шлем, брадата му също беше доста побеляла; видя го князът — вече възрастен мъж, но се държеше напето на позлатеното седло. Погледна князът строшения си меч и ядно го захвърли; погледна празната си ръка и се усмихна. И докато тая ненавременна усмивка беше все още на лицето му, лъснало от пот, опръскано с кръв, той посегна бързо и с едно дръпване изтръгна от ръцете на някакъв ромей дългото му копие, както го бе насочил, за да защити големия си челник. Князът обърна копието с рязко движение на ръката, стисна го под лакътя си и смушка коня право срещу ромейския велможа. Той прободе ромееца в корема и го натисна с голяма сила, та го събори и от седлото, в нозете на коня му. Всички ромеи наоколо се разбягаха по-надалеч, побягна и конят на заповедника им, а на пътя остана той самият, легнал по гръб с разперени ръце, от разпорения му корем се бяха повлекли черва. Лицето му бе побеляло като черупка на яйце изпод накривения гривест шлем — мъртво беше вече това лице. Потекла бе в праха неголяма локва кръв. Царският син се огледа, потърси с поглед побягналите нататък ромеи и попита на ромейски:
— Кой е тоя храбър мъж?
Чуха се гласове от няколко страни:
— Дук Теофилакт Вотаниат… Солунският дук…
Князът приподигна едва-едва рамена — всеки със съдбата си.
Тук спасиха живота си едва неколцина от ромеите, които побягнаха незабелязано и се върнаха при своите; яви се един от тях и пред василевса, да му разкаже какво се бе случило с Вотаниата. А княз Гаврил-Радомир още същия ден се прибра в Струмица. Василий Втори удари тоя град веднага след като разби българската войска, но не можа да го вземе и се отстрани от стените му. Сега Василий кроеше да покори докрай България, но повече с хитрост и търпение, отколкото с оръжие и ненужни жертви. Той бе изпратил Вотаниата да разчисти пътя към Солун, където мислеше да се оттегли временно, и бе останал да го чака недалеко от Струмица.
XIV
Вторият Василий тъкмо бе седнал да обядва, когато получи вест за поражението и смъртта на Вотаниата. Той седеше сам пред скромна трапеза в шатъра си. Людете му не искаха да пуснат при него дотичалия вестител, преди да довърши василевсът обеда си, но Василий дочу отчаяния му глас и повели да го въведат. Спасилият се Вотаниатов войник се хвърли на колена още при входа на шатъра, падна и на ръце, дигнал към василевса покорно, отчаяно лице и очи, пълни с ужас; той беше десетник, но без оръжие, само ножницата на меча му висеше празна на войнишкия му ремък. Покрит беше с прах, долната му връзка на единия му наколенник беше скъсана. Василевсът бутна купата със студена зеленчукова супа, която едва що бяха сложили пред него, лицето му леко побледня.
— Говори.
Вестителят притисна ръка на гърдите си, наведе се още по-ниско, та сплъстената му коса досягаше прашната постилка там.
— Василевс… поражение… — проплака той. Беше много уморен и уплашен, но сега още повече се боеше от гнева на своя цар. И продължи с разтреперан глас: — Българите ни затвориха в една страшна теснина… като в казан… Нахвърлиха се от всички страни. Влязоха между нас. Бият, налитат като диви зверове. Водеше ги сам царският син, казаха там, които го познаха от нашите, и аз го видях с очите си. Той уби солунския дук… Червата му извади с копие. От нас останаха живи едва неколцина.