Мургавото опърлено лице на Василий Втори побледня още повече, стана дори сиво като вече гъсто прошарената му коса и само очите му под дебелите вежди горяха с остър блясък. Той скочи и посегна с разтреперана ръка към разголената си шия. Задушаваше се от гняв и скръб, но изеднаж се съвзе — да не показва вълнението си пред злокобния вестител и пред застаналите край входа приближени. Махна рязко с ръка. Застаналите при входа побързаха да излязат, побърза след тях и уплашеният вестител.
Василий остана сам в шатъра си. Той погледна с отвращение трапезата пред него, а малко преди това бе седнал там с охота и жажда — да се насити, но и да се разхлади в тоя непоносимо горещ августовски ден. Наслагани бяха на ниската маса сребърни блюда, изкусно изплетени кошничкш, пълни с изстудени уханни плодове, каквито раждаше в голямо изобилие тая земя; бистра вода проблясваше влажно в една широка стъклена кана и се виждаше през прозрачното синкаво стъкло как плаваха в нея късчета лед. Василевсът обичаше да пие вода направо от каната, като я дигаше с две ръце; тая привичка му бе останала още от детските години, когато вещи възпитатели го учеха в бащиния му дворец как да се държи на трапезата, той пък вироглаво се противеше. Василевсът изпиваше по една чаша вино на обед и на вечеря, но едва след второто ядене. Тая своя привичка не нарушаваше дори и когато посрещаше свои гости в Константинопол. Той беше въздържан човек, а сега се извърна с отвращение от сложената пред него трапеза. Попридръпна широките поли на дрехата си и тръгна да се разхожда от ъгъл до ъгъл в шатъра с припряност, несвойствена за неговата възраст, за неговия нрав. Гневът и скръбта му се разгаряха с голяма сила.
Солунският дук Теофилакт Вотаниат беше негов предпочитан военачалник. Неотдавна Вотаниат бе разбил с изпратената му помощ Самуиловия войвода Несторица при Солун в същото време, когато василевсът стоеше все още пред българската преградна стена в Клидионската теснина. Това беше съкрушителен удар на ромеите и първата несполука на българите в тая голяма битка. Българите сега бяха си отмъстили. Но гибелта на Вотаниата и на отреда му смути много повече Василия — той не смееше сега да мине с войската си през теснините и долищата между Беласица и Плавуш планина, за да се оттегли към Солун, както бе решил след напразния му опит да превземе Струмица. Гаврил-Радомир можеше да причака и него из тия диви теснини…
Пред шатъра на василевса се бе събрала цяла тълпа — тук бяха всички първи военачалници и най-приближените му люде. Бързо се бе разнесла по целия ромейски стан вестта за разбиването и смъртта на Вотаниата. Насъбралите се пред шатъра стояха мълчаливо, със строги лица. Час по час някой ще се приведе към застаналия до него и ще зашепнат те глава до глава, ще се чуе по-нататък непредпазливо повишен глас и бързо ще пресекне. Двамата стражи пред входа на шатъра стояха изпънати и неподвижни. Завесите на външния вход на шатъра бяха приподигнати и в сянката на ходника се виждаше първият прислужник на василевса. Откъм вътрешността на шатъра не се чуваше никакъв шум. Слънцето вън печеше немилостиво. По лицата на събраните тук се стичаше пот, чуваше се шумно, пресекнало дишане или някой ще въздъхне хрипливо, а старият, севастократор Йоан Петрон дори посегна и свали силно затопления си шлем, което не беше позволено в такъв час на обща тревога. Всички очакваха да ги повика Василий, ала изеднаж той самият излезе пред входа на шатъра. Пъстрата блестяща тълпа се полюшна и преви пред василевса като подухната от вятъра изкласила нива. Лицето на Василий бе застинало като каменна маска, с плътно стиснати устни. Погледът му премина бързо по тълпата на болярите и пълководците и се спря върху катепана Куцукус, когото наричаха още главатар на палачите. Василий веднага бе зърнал червената му наметка и като не сваляше поглед от него, каза с ледено спокоен глас, през стиснати зъби:
— Аз ще накажа българите. И ще ги сломя завинаги.
С едно движение на ръката василевсът побърза да спре всяко одобрение или каквото и да е възражение, направи знак на катепана да го последва, кимна за поздрав и пак се върна в шатъра. Катепанът пристъпи след него и като чувствуваше върху себе си погледите на всички събрани там, усмихваше се под дългите си мустаки самодоволно и надменно. Болярите изпроводиха василевса с поклон, макар той да бе влязъл вече в шатъра, и не се чу никаква дума на одобрение или възражение. Едва когато болярите се пръснаха наоколо по двама или трима, чуха се тук-там и скоро заглъхнаха ненужни думи.