Щом се зазори на другия ден, през ромейския стан премина с бърз ход малка дружина конници. Водеше ги катепан Куцукус. Надигнаха се и утринния здрач тръбни звуци и ехтяха самотно някое време. Рано беше още и сънят на войниците беше дълбок в утринната прохлада, но се чуха сърдити гласове и заповеди, многолюдният стан отеднаж се съживи, зашумя тревожно — не ще да е напразно това дигане на войската още по тъмно.
Недалеч от ромейския стан, в една широка впадина, беше станът на българските пленници. Тук беше тихо. Не се чуваха ни тръби, ни викове. Спяха върху голата земя хилядите пленници, а спяха по ниски шатри, под навеси или също тъй на открито и ромейски войници, които пазеха от всички страни пленнишкия стан; само стражите стърчаха наоколо или се мяркаха в разредяващия се здрач, дигнали на рамо дългите си копия. Едва когато се развидели добре, екна и тук тръба. Развикаха се стражите от всички страни и мнозина дори се нахвърлиха върху пленниците, влязоха между тях, мушкаха ги с дръжките на копията си, ритаха ги с озлобение — като не бяха спали те през тая нощ, бързаха да прекъснат съня на презрените роби. А скоро след като се показа слънцето по пътя край реката се зададоха една след друга сред облаци прах седем-осем дружини ромейска пехота и още две дружини конница в пълно въоръжение.
Стече се насам две мерии войска и загради пленнишкия стан с плътна жива ограда. Повечето от пленниците седяха по земята на по-големи или по-малки дружинки и гледаха ромеите с подозрително любопитство или с презрение, или с досада, или пък с безразличие; други наскачаха и се приближиха към редиците им, опитваха се да влязат в разговор с тях — от празно любопитство или от несдържано желание да научат нещо за своята по-нататъшна участ, а трети безсрамно се подмилкваха и просеха от враговете си храна. Станаха и сбивания. Мнозина от българите се нахвърлиха върху просяците, обидени от тяхното унижение, изтласкваха ги навътре в стана, но някои от тях, така угодливи пред ромеите, извръщаха се да се бият със своите с неподозирана ярост. Понесе се сред хилядите пленници, засили се, зашумя и някаква смътна тревога, чуваха се гласове, неспокойни, плахи, дори пълни с прокоба:
— Ще ни водят другаде някъде…
— В техни ръце сме… Тая сутрин ето и хляб не ни дават…
— Ще ни избият…
Мнозина се трупаха около своите също тъй пленени челници, питаха, разпитваха. Никой от българите не познаваше катепана Куцукус. Неговата червена наметка се мяркаше по всички посоки около пленнишкия стан. Той препускаше на запенения си кон ту тук, ту там, ту по-нататък, на два-три пъти изчезваше някъде за някое време и пак се появяваше, следван от малката си дружина, спираше се за миг и пак се втурваше нататък, пошушваше нещо или крясваше сърдито — главатарят на палачите, както го наричаха на подбив, но не и без страх ромеите, вършеше усърдно своята злокобна работа…
Най-сетне катепан Куцукус се спря с дружината си на горния край на пленнишкия стан и се отпусна уморен на коня. Той не сваляше бдителен поглед от една височина насреща, която се издигаше стръмно отвъд дълбоко, затулено долище. Конят на катепана неспокойто клатеше глава и непрестанно шибаше корема си с дългата опашка; тупаха с нозе, махаха опашки и другите коне зад него — зли мухи лепнеха по тях и ги хапеха ожесточено. Откъм многолюдния пленнишки стан се дочуваше глуха врява. Пътят край реката нагоре, накъм ромейския стан, беше пуст. От дъното на дълбокото долище насреща бавно се издигаха валма синкав пушък, разстилаха се нашироко и чезнеха в мътния блясък на сивкавото небе, вече нажежено от ранното августовско слънце. Ставаше все по-горещо и по-задушно, все по-нетърпеливо дигаше очи главатарят на палачите към отсрещната височина.
Там се показаха най-напред трима конници и дигнаха към блесналото небе дълги медни тръби. Преди да долетят до слуха им първите тръбни звуци, катепанът замахна два пъти с ръка — даде някому знак и подкара бързо коня към дълбокия дол. Последва го и дружинката му, а в същото време откъм пленнишкия стан потегли една голяма купчина люде — над стотина души пленници, обградени с две редици въоръжени войници, пехотинци и конници. Когато главатарят на палачите и дружината му слязоха в дола, а зад тях се смъкваха и пленниците с обградилите ги войници, на отсрещната височина, надвесена над дола, се показа василевсът с цяла тълпа свои приближени; на яркото слънце отдалеко пъстрееше облеклото на велможите, отдалеко личеше сред това шаренило тъмното облекло на Василий Втори. Катепанът дръпна юздата и конят му веднага се спря, опънал предните си нозе, спря се и тълпата с пленниците, затихна всеки шум и глас. Тогава главатарят на палачите видя как василевсът махна с ръка: започвайте!